– Затварят вратата в полунощ – устните му докоснаха ухото ми и аз потръпнах, което, изглежда, го развесели. – Всеки, който не е вътре дотогава, не влиза. Винаги има неколцина в последната минута.
Хвърлих поглед към часовника му. Оставаха три минути и половина и още половин дузина свободни столове. През следващата минута бяха заети пет. Оставаше един празен отпред. Въпреки че аз протягах врат, изучавайки всяко лице, Баронс се взираше право напред.
„Ти трябва да си повече от мой детектор на ОС тази вечер, госпожице Лейн – каза ми в самолета. – Трябва да бъдеш мои очи и уши. Искам да анализираш всички, да слушаш всичко. Искам да знам кой издава възбуда към определен предмет, кой печели загрижено и кой губи лошо.“
„Защо? Ти винаги забелязваш повече от мен.“
„Там, където отиваме тази вечер, да забелязваш друг освен себе си, се смята за признак на несигурност, на слабост. Ти трябва да забелязваш вместо мен.“
„Кой правеше това досега? Фиона?“
Баронс просто не ми обръща внимание, когато не желае да отговаря.
И така, аз бях зелената, която се оглеждаше наоколо. Не беше толкова лошо, колкото очаквах, защото никой не поглеждаше обратно към мен. Някои погледи проблясваха леко, сякаш се възмущаваха от това да бъдат изучавани, след като естеството на играта ги спираше да отговорят на взирането.
Струваше ми се глупаво, че всички са се наконтили толкова само за да седят на метални столове в прашно бомбоубежище, но когато става дума за толкова богати хора, парите не са нещо, което те имат, парите са тяхната същност, а те щяха да се обличат по този начин до гроб.
Имаше двайсет и шест мъже и единайсет жени. По възраст варираха от началото на трийсетте до белокос мъж в инвалидна количка, който беше поне на деветдесет и пет и бе придружен от кислородна бутилка и бодигардове. Бледата му кожа бе толкова тънка и прозрачна, че можех да видя мрежата от вени по лицето му. Беше болен от нещо, което го изяждаше жив. Беше единственият, който погледна право в мен в отговор. Имаше плашещи очи. Чудех се какво може да иска човек, който е толкова близо до смъртта. Надявам се, когато стана на деветдесет и пет, единствените неща, които искам, да са три – любов, семейство и хубава домашна храна.
Повечето разговори бяха за неудобството от местоположението на търга, за калните поражения, които кратката разходка през гората бе нанесла върху обувките на гостите, за мрачното състояние на съвременната политика и за дори още по-мрачното време. Никой не спомена предметите, които щяха да участват в търга, сякаш нямаше как да им пука по-малко за това какво се предлага. През цялото време, докато се преструваха, че не се интересуват от никого и от нищо около тях, те хвърляха алчни погледи, като измисляха действия, с които да оправдаят движението. Две жени извадиха украсени със скъпоценни камъни пудри и провериха червилата си, но далече не изследваха устните си в тези хитри огледала. Четирима изпуснаха различни неща от скута си, за да се отместят и да ги вземат. Това, че тези хора хвърляха предмети, за да се сдобият с извинение да огледат, бе малко смешно по един тъжен начин.
Седем души станаха и се опитаха да отидат до тоалетната. Въоръжените пазачи отхвърлиха молбите им, но те поне успяха да огледат наоколо.
Никога не съм виждала по-алчна и по-параноична група хора. Баронс не се вписваше в нея, както и аз. Ако бях дребна рибка, а те бяха акули, той беше една от онези неизвестни риби, които се крият в най-дълбоките и най-тъмните места на океана, където слънчевата светлина и хората никога не ходят.
Изискан джентълмен със сива коса и спретнато подрязана брада влезе в стаята и за миг помислих, че е последният участник, но той се запъти право към подиума. По пътя поздрави мнозина топло и по име със силен британски акцент и с искрящи очи.
Когато стигна до подиума, поздрави всички ни с добре дошли, изброи кратък списък с условия, които всички се бяхме съгласили да спазваме просто по силата на присъствието ни, и каза, че всеки би могъл да си тръгне още сега, ако реши (чудех се мрачно дали ако някой наистина решеше, щеше да му бъде разрешено да живее). После уточни приемливите методи за плащане и точно когато търгът щеше да започне, един много известен мъж, когото бихте разпознали (виждате го по телевизията непрекъснато), се плъзна на последния стол.
Търгът започна с Моне и за мен всичко стана още по-сюрреалистично. В онази нощ научих, че обикновеният човек никога няма да види някои от най-красивите предмети на изкуството и артефакти на света, а те ще се продават и занапред чрез тайната мрежа на супербогатите.