Видях картини, за които светът не знаеше, че са били нарисувани; артефакти, за които не можех да повярвам, че са оцелели през вековете, както и ръчно подвързаното копие на пиеса, която никога не е била и никога нямаше да бъде изпълнена, а това бе гибелна загуба за човечеството. Научих, че има хора, които биха платили състояние, за да получат нещо, което е единствено по рода си, заради простото удоволствие да го имат, а шепа измежду техните равни да им завиждат за притежанието.
Наддаванията бяха главозамайващи. Една жена плати двайсет и четири милиона долара за картина с размера на ръката ми. Друга жена купи брошка колкото орех за три и половина милиона долара. Известният мъж купи творба на Климт за осемдесет и девет милиона. Имаше бижута, някога принадлежали на кралици; оръжия, собственост на някои от най-известните злодеи в историята; дори италианско имение, допълнено с частен самолет, и колекция класически коли.
Баронс се сдоби с две древни оръжия и с дневник, писан от шефа на някакво тайно общество. Седях върху ръцете си, за да не започна да се въртя, чаках без дъх, докато разкриваха всяко съкровище, и изпитвах сериозни затруднения да сдържам главата си неподвижна, което е значително по-трудно, отколкото изглежда. Поривът да махна къдрица коса от лицето си, която се бе измъкнала от гладката ми прическа, стана почти нетърпим. Досега нямах представа колко често тялото издава мислите ми, докато няколко пъти не се хванах на път да свия рамене, да се поклатя или да кимна с глава. Не беше чудно, че Баронс ме разбира толкова лесно. Нощта не бе спокойна, но бе незабравима. Когато ОС най-после беше разкрит, нямах представа какво е, но Баронс знаеше и го желаеше непреодолимо. Бях се научила и аз да го разбирам.
Беше украсен със скъпоценни камъни амулет приблизително колкото юмрука ми – а аз имам малки ръце – изработен от злато, сребро, сапфири и оникс, и според информационната брошура – от няколко неопределими сплави и от също толкова тайнствени скъпоценни камъни. Пищната позлатена обвивка на амулета приютяваше огромен полупрозрачен камък с неизвестен характер и бе окачена на дълга, дебела верига. Имаше колоритна история, датираща далеч по-рано от развитието на хомо сапиенс, и бе изработен за любимата наложница на митичен крал, познат като Круз.
Всички участници в търга получиха папка с подробности за потеклото на предмета – поредица от притежатели, от която очите ми едва не изскочиха, прочитайки я над рамото на Баронс. Всеки притежател на амулета през годините фигурираше ярко в историята или в митологията. Дори аз, която бях спала през повечето часове по история, разпознах имената им. Някои бяха героично добри, други ужасно лоши. Всички бяха велики.
Очите на водещия блестяха, докато говореше за амулета и за неговата „мистична“ способност да изпълнява най-дълбоките желания на собствениците си.
„Добро здраве ли търсите? – попита той тихо хриптящия мъж, прикован за инвалидния стол. – Дълголетие? За един от собствениците му – по случайност уелсец като вас, сър – се смята, че е живял стотици години.“
„Може би имате политически домогвания – предложи той на известния мъж. – Бихте ли искали да водите великата си нация? А да имате още по-голямо богатство?“
Можеше ли да стане още по-богат? Почудих се. Ако бях на негово място, щях да се спра на по-хубава коса.
„Може би искате да си върнете сексуалното желание и привлекателност? – припя той към повехналата красавица с горчиви бразди около устата и тлеещи въглени за очи. – Да спечелите обратно съпруга си, а неговата млада съпруга... да кажем... да получи заслужено наказание?“
„Може би – подразни той мъж на четвъртия ред, който имаше най-желаното изражение, което съм виждала – бихте искали да победите всичките си врагове.“
Наддаванията се взривиха.
Баронс седеше неподвижен през цялото време и гледаше право напред. А аз въртях глава безсрамно. Сърцето ми думтеше, а не бях вложила дори петак в търга.
Продължих да чакам Баронс да наддава и ставах все по-тревожна, когато той не го направи. Круз очевидно беше легендарният създател на гривната, която В’лане ми бе предложил. Беше реликва на Фае, невероятно могъща, и дори да не я използвахме самите ние, не трябваше да бъде в този свят. Беше ОС. Инстинктът ми на Шийте зрящ ме караше да го измъкна от света на хората, където изобщо не биваше да се намира, в грешни ръце можеше да подпомогне велико зло, а това бе доказал германският диктатор, който някога го бе притежавал.
Облегнах се на Баронс и притиснах уста към ухото му.