– Кажи нещо! – изсъсках. – Наддавай!
Той положи ръка върху моята и я стисна. Кост притисна нежно кост. Млъкнах.
Наддаванията достигнаха астрономически размери. Нямаше начин Баронс да има такива пари.
Не можех да повярвам, че просто ще го изпуснем.
Наддаването се ограничи до петима ревностни съперници. После до двама – известния мъж и умиращия. Когато достигна осемцифрена сума, известният мъж се засмя и се отказа. „Вече имам всичко, което искам“ – каза той и приятно се изненадах да видя, че наистина го мислеше. В стая с недоволни, ненаситни хора той бе искрено щастлив с Климт и с живота си въобще. Издигна се значително в очите ми. Реших, че харесвам косата му, и се възхитих, че не го интересува какво мислят другите за нея. Браво на него!
Час по-късно търгът свърши. А няколко часа по-късно, благодарение на частен самолет (едва ли можете да превозите незаконни стоки с държавен) стояхме пред книжарницата малко преди да съмне. Бях толкова изтощена, че проспах полета. Събудих се с леко отворена уста и с похъркване едва когато кацнахме, а Баронс ме гледаше развеселен.
Бях бясна, че изпусна този ОС. Исках да знам докъде се простира силата му. Исках да знам дали би могъл да ме предпази по-добре от гривната, която В’лане предложи.
– Защо поне не наддаде за него? – попитах сърдито, докато той отключваше вратата.
Той ме последва вътре.
– Купувам само това, което трябва, за да поддържам фасон и да получавам покани. Всяка придобивка, направена на такъв търг, се наблюдава и записва. Не обичам хората да знаят какво имам. Никога не купувам нещата, които искам.
– Е, това е просто глупаво. Как ги получаваш тогава? – присвих очи. – Няма да ти помогна да откраднеш това нещо, Баронс.
Той се засмя.
– Не го ли искаш? Водещият търга беше неточен, госпожице Лейн. Това не е амулетът на Круз. Самият крал на Ънсийли е създал тази дрънкулка. Това е една от четирите Ънсийли Светини.
Преди няколко месеца нямаше да повярвам на нещо като Светини, но пък тогава нямаше да повярвам и на това, че съм способна да убивам.
Светините бяха най-свещените, най-могъщите и най-страстно желаните реликви на Фае. Имаше четири Светли или Сийли Светини – Копието, Мечът, Котелът и Камъкът. Както и четири Мрачни или Ънсийли Светини – Амулетът, Кутията, Огледалото и най-ужасната от тях – Шинсар Дъб.
– Видя кой го е притежавал в миналото – каза Баронс. Дори да не го искаш, можеш ли да оставиш една Мрачна Светиня на свобода в света?
– Това не е честно! Да използваш моята Шийте зрящност срещу мен, за да ме накараш да извърша престъпление.
– Животът не е честен, госпожице Лейн. А ти, изглежда, си затънала до уши в престъпления. Свиквай!
– Ами ако ни хванат? Може да ме арестуват. Може да свърша в затвора – нямаше да оцелея в затвора. Скучните униформи, липсата на цвят, рутината на съществуването в изправителното заведение биха ме разнищили напълно за седмици.
– Аз ще те измъкна – каза той сухо.
– Супер! Тогава ще бъда беглец.
– Ти вече си, госпожице Лейн. Такава си, откакто сестра ти умря – той се обърна и изчезна през междинната врата.
Зяпнах след него. Какво знаеше Баронс? Аз знаех, че бягам оттогава, но как беше научил той?
След като Алина бе убита, започнах да се чувствам невидима. Родителите ми не ме виждаха. С нарастваща честота ги хващах да ме гледат със сърцераздирателна смес от копнеж и болка и знаех, че виждат Алина в лицето ми, в косата ми, в маниерите ми. Те търсеха нея в мен, призоваваха призрака ù.
Вече не съществувах. Не бях Мак.
Бях тази, която живееше.
Той беше прав. Правосъдието и отмъщението бяха само част от мотивацията ми да напусна Ашфорд. Избягах надалеч от скръбта си, от тяхната болка, от това да съм сянка на друг човек, обичан безгранично, но горчиво загубен, а Ирландия бе достатъчно далеч.
Най-лошото беше, че сега се озовах в смъртоносен маратон, отчаяно бягах за живота си, като се мъчех да остана на стъпка пред всички чудовища, а пред себе си не виждах финалната линия.
Девет
Като говорим за обичаните и изгубените, ще спомена, че ми оставаше един ден, за да разчистя апартамента ù. До полунощ трябваше да махна всички вещи на Алина, в противен случай хазяинът имаше право да ги изхвърли на улицата. Бях пакетирала нещата ù преди седмици. Само трябваше да ги завлека до вратата, да повикам такси, да платя допълнително на шофьора, за да ми помогне да ги натоваря, и да ги откарам до книжарницата, където да ги опаковам и да ги пратя у дома.