Не можех да повярвам, че напълно съм загубила представа за времето, но се налагаше да се бия с чудовища, да търпя разпитите на полицията, да претърсвам гробище, да върна баща си у дома, да отклоня от смъртта брата на мафиот, да се справям с нова работа и да посещавам незаконен търг.
Беше цяло чудо, че изобщо успях да направя нещо. Наистина.
И така, неделя следобед на трийсет и първи август – последния ден от договора за наем на Алина. В този ден сестра ми би трябвало да е пакетирала нещата си и да чака такси, което да я закара до летището, та най-после да се върне у дома в Джорджия при безкрайните летни плажни купони на границата с есента. Този ден ме завари да изтръсквам капещ чадър и да трия обувките си в постелката пред вратата ù. Стоях няколко минути там, отърквах ненужно обувките си и дишах дълбоко. После се зарових в чантата за пудриерата, за да махна прашинката от очите си, които сълзяха.
Апартаментът на Алина беше над една кръчма в Темпъл Бар, недалеч от Тринити, където тя учеше през първите няколко месеца след като бе пристигнала. По онова време все още посещаваше редовно занятията, но след това стана напрегната, загуби тегло и започна да се държи странно.
Разбирах защо бях забравила да разчистя апартамента ù, но сега, когато стоях в него, не можех да повярвам, че съм забравила дневника ù. Алина бе пристрастена. Не бе в състояние да живее без дневник. Водеше дневник от малка. Никога не пропускаше и ден. Знаех. Някога я издебвах и го четях, а после я измъчвах с тайните, които бе решила да довери на някаква тъп тефтер вместо на мен.
По време на престоя ù зад граница, тя доверяваше най-големите си тайни на един тъп тефтер вместо на мен и аз се нуждаех от него. Ако някой не ме бе изпреварил и не го бе унищожил, някъде в Дъблин съществуваше запис на всичко, което ù се случи, откакто стъпи в тази страна. Алина беше невротично подробна. На тези страници вероятно имаше отчет за всичко, което бе видяла и почувствала, за това къде бе ходила и какво бе научила, как бе открила какво сме аз и тя, как лорд Господар я бе подмамил да си падне по него, и се надявах да е сигурна следа към местоположението на Шинсар Дъб. Кой притежаваше книгата, кой я транспортираше и по каква тайнствена причина. „Сега знам какво е – каза в последното си безумно телефонно съобщение – и знам къде...“ Обаждането прекъсна рязко.
Бях сигурна, че Алина е на път да каже, че знае къде е. Надявах се да е написала в дневника си и да го е скрила някъде, където е мислела, че аз и само аз бих могла да разбера как да го намеря. Винаги намирах дневниците ù. Със сигурност ми бе оставила следа как да намеря най-важния.
Пъхнах ключа в ключалката, разтърсих дръжката, опитвайки се да я завъртя – ключалката се инатеше, – отворих вратата и зяпнах в момичето, което стоеше вътре, взираше се в мен и размахваше бейзболна бухалка.
– Дай ми го! – настоя тя, протягайки ръка и кимайки към ключа. – Чух те и вече се обадих на полицията. Откъде имаш ключ за моя апартамент?
Прибрах ключа в джоба си.
– Коя си ти?
– Аз живея тук. Коя си ти?
– Ти не живееш тук. Сестра ми живее тук. Поне до полунощ днес.
– Няма начин. Подписах договор за наем преди три дни и предплатих. Ако имаш проблем, говори с хазяина!
– Наистина ли повика полиция?
Тя ме прецени хладно.
– Не. Но ще повикам, ако трябва.
Това беше облекчение. Още не бях виждала инспектор Джейни днес и бях доволна от отсрочката. Сега ми оставаше само той да се появи и да ме арестува за влизане с взлом или по някое друго измислено обвинение. Погледнах момичето.
– Къде са нещата на сестра ми? – настоях. Всички грижливо пакетирани кашони бяха изчезнали. Нямаше прах за снемане на отпечатъци по пода, нямаше пръснати наоколо счупени стъкла, нямаше нарязани мебели, нямаше разкъсани пердета. Всичко това бе изчезнало. Апартаментът беше безупречен и бе преобзаведен с вкус.
– Откъде да знам? Тук нямаше нищо, когато се нанесох.
– Кой е хазяинът? – попитах. Бях зашеметена. Бяха ме изключили. Докато се колебаех дали да разруша стените и подовете за цялостно, но ужасно скъпо търсене на дневника, бях отклонена от други неща, а после изгубих всички лични вещи на сестра ми.
Някой живееше в нейния апартамент. Не беше честно. Имах още един ден!
Щях да продължа да споря, докато слънцето не залезеше, докато часовникът не удареше дванайсет и последният удар не иззвънеше, ако новата наемателка бе казала нещо друго, а не това, което каза.
– Човекът долу на бара се грижи за нещата вместо него, но може би трябва да говориш със собственика.