Тя обърна на чиста страница и написа още една дума. Въпреки че мастилото беше розово, думата се появи мрачна и злокобна на страницата. „Ловци“ – пишеше. Ледът, който почти бях успяла да прогоня, се върна като мразовит шип, забит в гърба ми, и се плъзна през сърцето ми. Ловците бяха ужасяващата каста крилати Ънсийли, чиято първична функция бе да ловят и да убиват Шийте зрящи.
Тя затвори дневника.
– Били са забелязани – каза само с устни.
– В Дъблин? – отвърнах ужасена, оглеждайки внимателно небето.
Тя кимна.
– Как се казваш?
– Мак – отвърнах тихо. Исках ли името ми да се носи по вятъра? – А ти?
– Дани. Мак коя?
– Лейн – това беше достатъчно засега. Колко бе странно да имаш чувството, че не притежаваш съвсем последното си име.
– Къде мога да те намеря, Мак?
Започнах да ù казвам номера на новия си мобилен телефон, но тя поклати бързо глава.
– Във времена като това се придържаме към старите начини. Къде си отседнала?
Дадох ù адреса на „Книги и дреболии „Баронс“.
– Там работя. За Джерико Баронс – огледах внимателно лицето ù, за да разбера дали го познава. – Той е един от нас.
Тя ме изгледа странно.
– Мислиш ли?
Кимнах и отворих на чиста страница в дневника. Написах:
„Има ли много като нас?“
„Не съм аз тази, която ще отговаря на въпросите ти – надраска тя. – Някой ще се свърже с теб скоро.“
– Кога?
– Не знам. От тях зависи.
– Трябват ми отговори. Дани, видях неща. Съветът знае ли какво става в този град?
Светлите ù очи пламнаха и тя поклати яростно глава.
Изгледах я раздразнено.
– Е, кажи на твоя някой да побърза! Нещата бързо се влошават – отново отворих дневника.
„Аз съм Нул – написах. – И знам за лорд Господар и за Шинсар...“
Светкавично изтръгна дневника от ръката ми и съдра страницата, преди да мигна. Направи го толкова плавно и бързо, че писалката ми все още бе във въздуха над страница, която вече не беше там, и все още оформях буквата Д.
Нищо нормално не можеше да се движи толкова бързо. Тя беше реагирала с нечовешка скорост. Взрях се в устатото, палаво лице.
– Какво си ти?
– Същото като теб. Скрити таланти се будят във времена на нужда – каза тя, наблюдавайки ме. – Ти имаш своите таланти, аз имам моите. Всеки ден научаваме все повече за това кои сме били и какво ставаме отново.
– Ти ме остави да те хвана – обвиних я. Можеше да ме надбяга за едно тупване на сърцето. Кого заблуждавах? Това хлапе сигурно можеше да прескача малки сгради.
– И?
– Защо?
Тя сви рамене.
– Не трябваше, но бях любопитна. Роуина прати неколцина от нас да те намерят, да научат къде си отседнала. Естествено, аз съм тази, която те забеляза първа. Тя те изкара много силна – огледа ме пренебрежително. – Но май не е така.
– Коя е Роуина? – попитах. Имах предчувствие и то не ми харесваше.
– Стара жена. С посребрена коса. Изглежда крехка. Но не е.
Точно както подозирах, старата жена, която срещнах през първата си нощ в Дъблин и станах жертва на гнева ù, тъй като се загледах прекалено дълго в първото Фае, което видях. По-късно, когато В’лане едва не ме изнасили в музея, просто си стоя, без да направи каквото и да е. След това ме последва, настоявайки, че съм осиновена.
– Заведи ме при нея! – казах. Мразех я, задето разкъса моя свят с думите си. Но имах нужда да узная повече за нейната истина. Тя ме нарече О’Конър, спомена някой на име Патрона. Знаеше ли откъде съм дошла? Почти не можех да си позволя следващата мисъл. Тя ме плашеше толкова, колкото ме очароваше, чувствах я като предателство спрямо родителите си, към всичко, което бях и което съм правила през последните двайсет и две години. „Имах ли роднини някъде в Ирландия? Братовчед, чичо, смеех ли да мисля за това... сестра?“
– Роуина ще определи времето – каза Дани. Когато се намръщих и отворих уста да споря, тя отстъпи назад и вдигна ръце. – Хей, не се сърди на мен! Аз съм просто пратеник. А тя ще ми скъса ушите, че изобщо съм ти предала някакво съобщение – внезапно се ухили поразително. – Но ще ù мине. Мисли, че съм нещо изключително. Имам четирийсет и седем убийства.
Убийства? Фае ли имаше предвид? С какво ги убиваше това нахакано хлапе?
Тя се обърна и тръгна така,сякаш имаше крила на краката, и аз знаех, че нямам никакъв шанс да я хвана. Защо аз не получих свръхчовешка скорост? Можеше да ми свърши работа вече десетки пъти.
– Мак – изстреля тя през рамо, – още нещо. И ако споменеш пред Роуина, че аз съм ти казала, ще излъжа. Но трябва да знаеш. Няма мъже сред нас. Никога не е имало. Каквото и да е твоят работодател, той не е един от нас.