Върнах се през Темпъл Бар с късовете музика, носеща се от отворени прозорци, и с шумните клиенти, препъващи се през отворените врати на кръчмите.
Когато за първи път минах през тази част на града, ме обсипаха със свиркания и подвиквания, а аз им се насладих. Бях онзи тип момичета, които, за да привлекат внимание, се обличат в хващащи окото тоалети, съчетани с подходящи аксесоари. Тази вечер с торбестите дрехи и практичните кецове, без никакъв грим и със зализана от дъжда коса, преминаването ми през изпълнения с крек купонджийски квартал мина незабелязано и бях благодарна за това. Единствената тълпа, която ме интересуваше, беше тази в главата ми. Мислите се тъпчеха във всяко ъгълче на мозъка ми и се ръгаха с лакти, докато се опитваха да привлекат вниманието ми.
До този момент Баронс бе единственият ми източник на информация за това какво съм аз и какво става около мен. Но току-що научих, че има друг източник на информация, който бе организиран. Имаше други Шийте зрящи, които се бореха и убиваха Фае. Най-малкото едно смело четиринайсетгодишно момиче със скорост на супергерой.
Досега, без дори да знам името ù, се отнасях скептично към Роуина. Смятах я за свадлива стара жена, която вероятно познава неколцина други като нас и е достатъчно стара, за да си спомни поне малко от знанията Шийте. Не бях и мечтала, че може да е включена в общност на Шийте зрящи, в активна мрежа със съвет и правила, и с майки, които да учат децата си от раждането им как да се справят с това, което са. Древният анклав, за който Баронс ми каза на гробището, съществуваше и до днес.
Бях ядосана, че не ме покани в тази общност в нощта, в която се срещнахме, нощта, когато видях първото Фае и едва не се издадох. Всъщност щях да се издам, ако тя не се бе намесила.
Но не, тя не ме взе под крилото си, когато толкова отчаяно се нуждаех от помощ, и не ме научи как да оцелявам. Роуина ме прогони и ми каза да ида да умра на друго място.
И точно това щях да направя – щях да умра, ако пътят ми не се бе пресякъл с този на Джерико Баронс.
Необучена и без представа за това какво представлявам, някое от чудовищата Ънсийли – щях да отказвам да повярвам, че са истински, щеше да ме убие. Може би някоя Сянка щеше да ме превърне в хартиена обвивка следващия път, когато несъзнателно се залутах в изоставения квартал. Може би Сивият мъж щеше да унищожи красотата ми за по-кратко време, отколкото ужасната коса, лошите дрехи и бързо сменящите се приоритети. Може би Многоустото нещо щеше да обърне многото си усти към мен или може би щях да привлека вниманието на лорд Господар, да свърша като негов личен детектор на ОС, да бъда използвана и убита точно като Алина.
Каквото и да беше Баронс, в крайна сметка той ме спаси. Отвори очите ми и ме превърна в оръжие. Не Роуина и нейната весела банда Шийте зрящи. Бих предпочела сурова любов пред никаква.
„Няма мъже Шийте зрящи – каза Дани. – Никога не е имало.“
Е, имах новини за нея. Баронс можеше да вижда Фае, той ме обучи и се биеше рамо до рамо с мен срещу тях. А това беше повече, отколкото Роуина или някой друг изобщо бе направил за мен.
Не се съмнявах, че тя ще прати човек да ме потърси съвсем скоро. Беше пуснала нейните Шийте зрящи на лов за мен. Знаеше, че притежавам една от Светините на Сийли. Онзи ден в музея, когато В’лане ми натрапи смъртоносната си сексуалност, тя ме видя да го заплашвам с копието. Когато най-накрая се измъкнах, ме настигна и се опита да ме накара да ида някъде с нея. Но това беше твърде малко, твърде късно. Изостави ме за втори път онзи ден в музея. Гледаше ме как се събличам пред хората и как се въртя като безмозъчна разгонена кобила към едно Секс-до-смърт-Фае, без да си мръдне пръста да ми помогне. Когато настоях да разбера защо не се бе опитала да направи нещо, каквото и да е, тя каза студено: „Един издаден е един мъртъв. Двама издадени са двама мъртви. Не можем да поемаме рискове, които да ни издават. Особено аз.“.
Тази стара жена беше важна. Тя имаше информация за мен, за това коя съм. И когато пратеше някого за мен, щях да отида.
Ала само с внимание и предпазливи стъпки.
При третата ни среща нещата щяха да са много различни. Щеше да се наложи тя да се доказва пред мен.
Беше тъмно, когато се върнах в книжарницата. Минах по страничната уличка и обиколих до задния вход, стиснала по едно фенерче във всяка ръка. Забелязах, че Баронс е заковал счупения прозорец на гаража.
Нямах натрапчиви мисли за Сенките. Просто проверявах, за да съм сигурна, че статуквото все още е... ами същото. Един от враговете ми си бе устроил базов лагер точно пред задната врата. Най-малкото, което всеки добър войник би направил, е да разузнава редовно, за да е сигурен, че няма ново развитие.