Дали наистина беше вампир, или не (Баронс, изглежда, не вярваше), всички можеха само да предполагат. Аз знам със сигурност, че беше нещо повече от човек. Леденоблед, висок, със стройно мускулесто тяло на танцьор; видях как подхвърля един висок над два метра, набит телохранител през стаята с един-единствен удар с опакото на ръката си. Телохранителят умря. Все още не бях сигурна как аз оцелях след удара, който поех онзи ден в Мрачната зона, след като го намушках с копието си.
– Имаше паметна служба в неговия двор миналата седмица – отвърна Баронс.
Да! Точно това чаках – неговите последователи да го оплакват.
– Значи е мъртъв – насърчих го да каже думите. Въпреки че новината ми вдъхна увереност, исках словесно потвърждение от Баронс, че по петите ми има един лош по-малко.
Той не каза нищо.
– О, защо просто не го кажеш? Ако изнасяш паметна служба за някого, който е немъртъв, тогава той вече не е „не“, което значи, че е мъртъв. Нали? Иначе щяха да изнасят зловеща служба „добре дошъл обратно към живота“, а не плачливата „винаги ще те помним“.
– Казах ти, госпожице Лейн, никога не вярвай, че нещо е мъртво...
– Знам, знам! „Докато не го изгориш, не разръчкаш пепелта му, а после не изчакаш ден или два, за да видиш дали нещо няма да се надигне от нея.“
Погледнах го студено и завъртях очи. Според Баронс някои неща не можеха да бъдат убити. Сериозно намекна, че вампирите спадат в тази категория. Очевидно Баронс не беше чел „Вампири за глупаци“. Според слуховете авторите ù, които интервюираха стотици немъртви в търсене на истината, която дори глупаците можеха да проследят (Малуш бе толкова известен, че му посветиха цяла глава), вампирите лесно можеха да бъдат набучени с кол и убивани, и бяха обект на всякакви земни ограничения и страдания.
– Адвокатът му беше на търга, госпожице Лейн, наддаваше упорито за няколко предмета, включително за амулета.
Надеждите ми се спукаха като гума на пирони.
– Той е жив?
– Няма да е мъдро да спекулираме. Възможно е някой друг да преследва интересите му, като използва неговото име и неговите представители за прикритие. Може би лорд Господар е поел контрол върху финансите и последователите на Малуш. Няма какво да го спре.
Плашеща мисъл. Каквито и фанатични последователи да беше успял да събере Малуш, не се съмнявах, че лорд Господар би могъл да ги увеличи десеторно. Видях го само веднъж, но лицето му бе трайно запечатано в паметта ми с подробности. Изучавах с часове снимките, които бяха правили със сестра ми във и около Дъблин. Той беше нечовешки красив. Като Фае, но не Фае. Възприятието ми на Шийте зрящ за него беше объркано, както и за Малуш. Човек... но... не съвсем човек.
Бях сигурна в едно – по скалата за чар от едно до десет бившият приятел на сестра ми бе на единайсето място. Последователите на Малуш нямаше да имат шанс. Щяха да паднат на колене в молитва за един удар на сърцето. В нощта, когато откраднах онзи ОС, който Малуш криеше от лорд Господар, видях достатъчно негови почитатели, за да знам, че толкова отчаяно търсят нещо, за което да живеят, че биха умрели, за да го получат. Това бе по-голям оксиморон от всичко, за което можех да се сетя. Да не споменаваме, че беше просто тъпо.
– Иди и облечи това! – каза Баронс и ми хвърли един пакет.
Разгледах го тревожно. Вкусът за дрехи на Баронс никога не ми бе допадал. С него бихме могли да вървим из един и същ магазин цял ден и аз да не харесам тоалет, който да е сред тези, които той би избрал. Той предпочиташе изчистеното пред аксесоарите, тъмното вместо яркото, наситените тонове вместо пастелните, чувственото вместо кокетното. Рядко мога да се позная, когато той ме облича. Дълбоко в себе си аз още съм татковото момиче в розово и в цветовете на дъгата.
– Нека позная! – казах сухо. – Черно?
Той сви рамене.
– Тясно?
Той се засмя. Втори път за една вечер. Баронс рядко се смееше. Присвих очи.
– Какво ти е? – попитах подозрително.
– Какво имаш предвид, госпожице Лейн? – попита и пристъпи по-близо. Твърде близо. Отново ли гледаше гърдите ми? Усещах топлината на едрото му тяло и енергията, която, изглежда, винаги излъчваше, странното електричество, от което настръхвах, струящо изпод златистата му кожа. Имаше нещо различно в него тази вечер. Контрол беше презимето на Баронс.
Защо тогава получавах усещането за... нещо диво... за емоция, която не можех да определя, но със сигурност близка до насилието. И имаше нещо повече...