Ако той беше който и да е друг мъж, а аз бях което и да е друго момиче, бих нарекла спускането на тежките му клепачи похот. Но той беше Баронс, а аз бях Мак и разцъфването на похот бе толкова вероятно, колкото цъфтежа на орхидеи в Антарктида.
– Ще отида да се преоблека – рекох и се обърнах.
Той хвана ръката ми и аз го погледнах. Осветен отзад от стенните аплици, той изобщо не приличаше на Баронс. Светлината се отразяваше от равните части и засенчваше очертанията на лицето му, събирайки формите му в свирепа, безмилостна маска. Въпреки че гледаше право в мен, сякаш се взираше от сто метра, и ако изобщо ме виждаше, това не бях аз, знаех го. За да прогоня голямото напрежение в момента, казах:
– Къде отиваме тази вечер, Джерико?
Той се разтърси, сякаш се пробуждаше от сън.
– Джерико? Шегуваш ли се, госпожице Лейн?
Прочистих гърло.
– Имах предвид Баронс и ти го знаеш – казах сърдито. Нямах представа защо го нарекох с първото му име. Единствения път, когато се опитах да насоча странната ни връзка, поради липса на по-добра дума, към обръщения на малко име (в моя защита ще кажа, че тогава той ми спаси живота и аз бях опиянена от благодарност и почти в безсъзнание), той ми се присмя и категорично ми отказа. – Забрави! – казах надуто. – Пусни ми ръката, Баронс! Ще бъда готова след двайсет минути.
Погледът му се спусна надолу по гърдите ми.
Аз се издърпах.
Ако той беше който и да е друг мъж, а аз бях което и да е друго момиче, щях да кажа, че Баронс очаква действие тази нощ. Може би, въпреки разликата във възрастта, той и Фиона са били любовници и сега, след като нея вече я нямаше, желанията му се усилваха. Това беше плашеща мисъл, която се оказа по-непокорна, отколкото би ми харесало, когато се опитах да я изхвърля от ума си.
Четирийсет и пет минути по-късно летяхме с частен самолет към Уелс и към извършването на още едно престъпление. Инспектор Джейни ни последва до летището, но когато разбра, че ще пътуваме със самолет, на който той не може да се качи, направо се вбеси.
Бях права за черното и тясното. Под дъждобран – нямах намерение да го свалям, докато не станеше абсолютно необходимо, носех прилепнал по тялото гащеризон, който така подчертаваше тялото ми, че спокойно можех да тръгна и гола. Баронс бе сложил на кръста ми работен колан с безчет джобове и торбички и бе натъпкал в тях копието, фенерчета и половин дузина други джаджи, които не можех да определя. Тежаха цял тон.
– Какъв е този амулет все пак? – попитах, щом се настаних на седалката си. Исках да знам защо рискувам живот, крайник и благоприличие, за да го открадна.
Той зае седалката срещу мен.
– Никога не знаеш каква всъщност е една реликва на Фае, докато не сложиш ръка на нея. Дори тогава ще трябва време, за да разбереш как да я използваш. Това включва Светините.
Вдигнах вежда и погледнах към копието. Не беше трудно да разбера предназначението му.
– Повечето хора биха сметнали разпознаването на копието за лесна задача, госпожице Лейн. И не мога да гарантирам, че то няма някаква друга функция – единствено за Фае. Тяхната история е повърхностна, пълна с неточности и лъжи.
– Защо?
– По много причини. Първо – илюзията ги развеселява. Второ – те често се пресъздават и всеки път, когато го правят, се лишават от спомени.
– Моля? – попитах изумена. Лишават се от спомени? Може ли и аз да се включа? Имах няколко, с които бих искала да се разделя, а не всички бяха свързани със смъртта на сестра ми.
– Едно Фае не умира от естествена смърт. Някои живеят по-дълго, отколкото можеш да проумееш. Изключителното дълголетие има злощастен и неизбежен страничен ефект – лудост. Когато усетят, че приближава, повечето предпочитат да пият от Сийли Светинята – Котела, и да изтрият спомените си, за да започнат отново на чисто. Не запазват нищо от предишното си съществуване и вярват, че са родени в деня, в който пият. Има Пазител на архива, който записва имената на превъплъщенията, които е понесло всяко Фае, и поддържа истинската история на тяхната раса.
– Пазителят на архива не полудява ли също накрая?
– Той или тя пие, преди това да се случи, и дългът преминава в други ръце.
Намръщих се.
– Откъде знаеш всичко това, Баронс?
– Проучвам Фае от години, госпожице Лейн.
– Защо?
– Амулетът – каза той, пренебрегвайки въпроса ми – е един от даровете, които кралят Ънсийли изработил за привилегированата си наложница. Тя не била от неговата раса и не притежавала магия. Той искал тя да може да плете илюзии за свое забавление като останалите от вида му.