Седях сгушена в сенките на къщата за гости една малка вечност, докато той се върне, въпреки че според часовника ми бяха минали едва десет минути.
Гласът му го изпревари.
– Който и да е направил това, вече не е тук, госпожице Лейн. – Появи се и аз задуших въздишка на облекчение. Единственото, което мразя повече от тъмното, е да съм сама на тъмно. Навремето мракът не ме плашеше, но сега ме плаши и, изглежда, става все по-лошо. – Пазачите са мъртви от часове – каза ми той. – Охранителната система е обезвредена и къщата е широко отворена. Ела!
Тръгнахме направо към главния вход, без да си даваме труда да се крием. Подминахме още четири тела по пътя. Предните врати бяха отворени, а зад тях видях кръгло фоайе с двойно стълбище, което се разгъваше елегантно нагоре от двете страни, за да се събере в площадка, висяща под куполовиден прозорец на тавана, от който висяха блестящи полилеи. Взрях се право напред. Мраморният под някога е бил полиран до перлен блясък. Сега бе опръскан с кървавочервено, осеян с тела, някои от които на жени. Поддържащият персонал не бе пощаден.
– Усещаш ли амулета, госпожице Лейн? Прихващаш ли нещо?
Затворих очи, за да прогоня касапницата, и протегнах сетивата си на Шийте зрящ, но внимателно, много внимателно. Вече смятам, че способността ми да усещам ОС не е благоприятен талант. Снощи, след като довърших още една книга за паранормалното („ЕСВ6: Факти или измислици?“), не можах да заспя, затова лежах и мислих за това какво съм, какво е предназначението ми, чудех се откъде е дошла способността, защо някои хора я имаха, а други не. Питах се какво е различното в мен, какво бе различно в Алина. Авторите твърдяха, че хората с екстрасензорни способности използват части от мозъка си, които при другите са латентни.
Чудех се дали е истина и отегчена до смърт (късната нощна телевизия е скапана във всяка страна), започнах да опипвам копието си и да ръчкам в собствения си череп.
Не беше трудно да открия частта в мен, която беше различна, и след като вече знаех, че е там, не можех да повярвам, че не съм била наясно с нея двайсет и две години. Имаше място в главата ми, което се усещаше старо като земята, древно като времето, винаги будно, винаги наблюдателно. Когато се съсредоточих върху него, то запулсира ярко, като жарава в мозъка ми. Обзета от любопитство, си поиграх с него малко. Можех да го раздухам до огън, да го накарам да се разшири навън, да погълне черепа ми и да мине отвъд него. Като стихията, на която приличаше, то не познаваше морал, не разбираше думата. Земята, огънят, вятърът и водата са това, което са. Сила. В най-добрия случай безпристрастна. В най-лошия – разрушителна. Аз го оформих. Контролирах го. Или не.
Огънят не е добър или лош. Просто гори.
Сега го докоснах леко, камък, отскачащ от повърхността на спокойно море, дълбоко, тъмно море, което възнамерявах да задържа спокойно. Нямаше да има вълнение на спокойните води в моето бдение.
Отворих очи.
– Ако е тук, не мога да го усетя.
– Може ли да е някъде в къщата, а ти просто да не си достатъчно близо?
Свих рамене.
– Не знам, Баронс – казах нещастно. – Имението е голямо. Колко стаи има? Колко дебели са стените?
– Сто и девет и много – един мускул трепна на челюстта му. – Трябва да знам дали е още тук, госпожице Лейн.
– Какви са шансовете за това?
– Ставали са и по-странни неща. Може би клането е резултат от осуетен опит за обир.
Определено изглеждаше като израз на ярост. Свиреп, нечовешки бяс.
Казах му истината, макар да знаех, че ще затвърди съдбата ми, а последното нещо, което исках, беше да мина през тези врати.
– Не можах да усетя камъка на Малуш, докато не се озовах в същата стая с него. Не долових копието, докато не бях над него, и усетих амулета едва щом се озовах в бомбоубежището – затворих очи.
– Съжалявам, госпожице Лейн, но...
– Знам, трябва да мина през къщата – довърших вместо него. Отворих очи и вирнах брадичка. Ако имаше и най-малка възможност амулетът да е все още тук, трябваше да огледаме.
А аз мислех, че обикалянето на гробище е лошо. Поне онези тела бяха безкръвни, балсамирани и спретнато погребани.
Баронс направи стаите по-поносими за мен, докато минавахме, като вървеше напред, влизаше пръв, покриваше телата с чаршафи или одеяла, а когато нямаше нищо подходящо на разположение, просто ги скатаваше зад мебелите. Едва след като „подсигуреше“ стаята, той излизаше и ме пращаше вътре сама, за да се концентрирам по-добре в търсенето.
Оценявах усилията му, но вече бях видяла твърде много, и, честно казано, бе трудно да не надзъртам зад диван или стол към телата, които не бе покрил. Те имаха същата страховита власт над мен, както и обвивките, оставени от Сенките, сякаш някаква напълно нерационална част от мен мислеше, че ако се взирам достатъчно дълго и достатъчно силно в тях, потапяйки се в ужаса, ще да науча нещо, което да ми помогне да избегна същата съдба.