– Нямат рани от самозащита, Баронс – казах, докато излизах от друга стая.
Той се бе облегнал на стената няколко врати по-нататък със скръстени на гърдите ръце. Беше окървавен от местенето на телата. Насочих поглед върху лицето му, не върху следите по ръцете му или върху тъмните, мокри петна по дрехите му. Очите му бяха наситеноярки. Изглеждаше по-твърд, по-голям, по-наелектризиран отвсякога. Можех да подуша кръвта по него, металния вкус на стари монети. Когато погледите ни се срещнаха, аз извърнах глава. Ако зад тези очи имаше човек, аз бях Фае. Черни, бездънни езера се взираха в мен. Върху тази лъскава обсидианена повърхност мънички Мак се взираха обратно в мен. Погледът му падна надолу, обхвана прилепналия ми гащеризон, после се върна нагоре много бавно.
– Били са в безсъзнание, когато са били убити – каза той накрая.
– Тогава защо са ги убили?
– Изглежда, заради удоволствието, госпожице Лейн.
– Що за чудовища правят това?
– Всякакви, госпожице Лейн. Всякакви.
Продължихме търсенето. Каквото и очарование да бе имала къщата за мен преди, вече го нямаше. Бързах през художествена галерия, която би накарала всеки куратор на голям градски музей да припадне от завист, и не изпитвах нищо повече, освен горчивина за мъжа, който бе събрал тази грандиозна колекция, само за да я окачи в подобна на хранилище стая без прозорци, където никой, освен него, не можеше да я види. Крачех по солиден хладен под и виждах единствено кръвта.
Баронс намери стареца, който бе платил повече от един милиард долара за амулета, блажено несъзнаващ, че не просто не беше отложил смъртта си, а беше похарчил неприлична сума пари, за да я ускори. Лежеше мъртъв в леглото си, главата му бе наполовина откъсната от силата, с която амулетът бе изтръгнат от врата му. Следите от верижката се бяха отбелязали върху разкъсаната кожа на врата му. Дотук с дълголетието. В опита си да измами смъртта, той бе успял единствено да я ускори.
Търсенето ни беше безплодно. Каквото и да е било складирано там – амулетът, а може би и други ОС – бе изчезнало. Някой ни беше изпреварил. Ънсийли светинята беше някъде навън, усилвайки волята на новия си собственик, а ние се оказахме в началото. Наистина исках този амулет. Ако можеше да влияе на реалността и успеех да разбера как да го използвам... е, възможностите бяха безкрайни. Най-малкото можеше да ме предпази, а в най-добрия случай щеше да ми помогне да отмъстя за Алина.
– Свършихме ли тук, Баронс? – попитах, докато слизахме по задните стълби. Внезапно се почувствах така, сякаш не можех да се измъкна от мраморния мавзолей достатъчно бързо.
– Има мазе, госпожице Лейн.
Обърнахме се в края на последния ред стъпала и тръгнахме към няколко врати в стената след основата на стълбището.
Точно в този момент те започнаха да се отварят.
Внезапно вече изобщо не бях в къщата, а стоях на бял плаж, топъл, солен бриз разбъркваше косата ми.
Слънцето блестеше. Алабастрови птици се спускаха ниско и се плъзгаха по лазурносините вълни.
И бях гола.
Единадесет
–В’лане! – изръмжах. Аз бях гола, значи той беше близо.
– Време е за нашия един час, МакКайла – каза един безтелесен глас.
– Върни ме обратно веднага! Баронс има нужда от мен. – Как ме беше преместил толкова чисто от една реалност в друга? Мен ли беше преместил, или световете? Дали не бях Пресяна? А дори не го видях, нито усетих да ме докосва, нищо.
– По време, което аз избера – такава беше сделката ни. Ще я обезчестиш ли? Да разваля ли и моята част от нея?
Можеше ли да направи това? Да върне времето и да ме хвърли обратно в пълната със Сенки книжарница, свита пред врага ми с твърде малко останали клечки? Или имаше предвид да пусне Сенките обратно вътре още сега и когато се върнех от Уелс, щеше да се наложи отново да я прочиствам, този път без неговата помощ? Нямах желание да се изправя пред нито едно от двете.
– Аз не я обезчестявам. Ти го правиш. Върни си ми дрехите!
– Не обсъждахме нищо за облекло в сделката ни. Сега сме на равна нога – ти и аз – измърка той зад мен. Завъртях се с ярост в очите и омраза в сърцето. Той също беше гол.