„За Туата Де няма разлика между създаването и унищожаването – каза Баронс. – Има само застой и промяна.“ Нито пък за тези нечовешки същества имаше такова нещо като извинение. Океанът би ли се извинил, че е покрил главата и е напълнил дробовете на човека, който е паднал в него?
В’лане бе използвал думата за мен. Може би я бе научил от мен. Беше я използвал като смирена молба. Тя ми даде почивка, сякаш това беше намерението му.
– Моля те! – каза той отново. – Изслушай ме, МакКайла! Още веднъж съгреших. Опитвам се да разбера твоите начини, твоите желания. – Ако беше човек, щях да кажа, че изглежда засрамен. – Никога преди не съм бил отхвърлян. Не го понасям добре.
– Ти не им даваш възможност да те отхвърлят. Ти изнасилваш всички.
– Не е вярно. Не съм използвал Шидба-джай върху несклонна жена от осемдесет и две хиляди години.
Зяпнах. В’лане беше на осемдесет и две хиляди години?
– Виждам, че събудих любопитството ти. Това е добре. Аз също съм любопитен за теб. Ела! Седни с мен! Нека говорим за себе си! – той отстъпи назад и махна с ръка.
Два шезлонга се появиха между нас. На плетена масичка между тях имаше кана със сладък чай и две пълни с лед чаши. До по-близкия до мен шезлонг в пясъка бе забодено шише от любимото ми слънцезащитно масло, а до него – купчина дебели кърпи в пастелни цветове. Чаршафи от ярка раирана коприна долетяха от нищото, издуха се веднъж на бриза и покриха шезлонгите.
Солен въздух целуна кожата ми. Погледнах надолу.
Гащeризона ми го нямаше и отново бях без копие. Носех секси розови бански с прашки, със златна верига на корема, от която висяха два диаманта и рубин.
Примигнах.
Чифт дизайнерски очила се появиха на носа ми.
– Престани! – изсъсках.
– Просто се опитвам да предвидя нуждите ти.
– Недей! Обидно е.
– Поседни с мен за един час под слънцето, МакКайла! Няма да те докосна. Няма... както ти казваш... да те притискам със секс. Ще говорим, а при следващата ни среща няма да повторя същите грешки.
– Каза това миналия път.
– Направих нови грешки този път. Няма да направя и тях.
Поклатих глава.
– Къде е копието ми?
– Ще ти бъде върнато, когато напуснеш.
– Наистина ли? – изненадах се. Защо би ми върнал убиваща Светиня Фае, създадена от неговата раса, щом като знаеше, че с нея бих убила още Фае?
– Смятай го за жест на добрата ни воля, МакКайла!
– Нашата?
– Моята и на кралицата.
– Баронс има нужда от мен – казах отново.
– Ако настояваш преждевременно да прекратя нашия час, защото мислиш, че съм го обезчестил, няма да те върна в Уелс и пак няма да си полезна за него. Остани или си върви, но няма да си с него. И, МакКайла, вярвам, че твоят Баронс би ти казал, че не се нуждае от никого.
Това беше вярно. Чудех се доколко познава Баронс. Попитах го. Сигурно са се обучавали при един и същи майстор на увъртането, защото В’лане каза само:
– В Дъблин вали непрестанно. Виж!
В тропическия изглед пред мен се отвори малък квадрат, сякаш беше обелил назад небето и палмите и беше отворил прозорец към моя свят. Видях книжарницата през него. Улиците бяха тъмни, мокри. Щях да съм сама там.
– Вали сега. Да те върна ли, МакКайла?
Погледнах към малката книжарница, към сенчестите улички от двете ù страни, към инспектор Джейни, който седеше под една улична лампа от другата страна на улицата и наблюдаваше входа ù, и потреперих. Това, което се виждаше надолу по улицата, не беше ли неясното очертание на моя личен Мрачен жътвар? Бях толкова уморена от дъжд, от мрак и от врагове на всеки ъгъл. Усещах слънцето божествено върху кожата си. Почти бях забравила какво е. Светът ми изглеждаше мокър и навъсен от месеци.
Отместих поглед от депресиращата гледка към небето. Слънцето винаги ме е карало да се чувствам силна, цяла, сякаш получавам от него нещо повече от витамини. Сякаш лъчите му носят нещо, което подхранва душата ми.
– Истинско ли е? – кимнах към слънцето.
– Толкова истинско, колкото и твое – прозорецът се затвори.
– Мое ли е?
Той поклати глава.
– Във Фае ли сме?
Той кимна.
За първи път, откакто пристигнах така безцеремонно, проучих обкръжението си. Пясъкът бе лъчистобял и мек като коприна под голите ми крака, океанът бе лазурен, а водата толкова чиста, че можех да видя цели градове от корали с цветовете на дъгата под него, с малки златни и розови рибки, плуващи в рифовете. Една русалка танцуваше върху гребена на вълна, после изчезна под водата. Приливът хвърляше пясък по плажа в блестяща сребърна пяна. Палмови дървета шумоляха на бриза, пускайки тучни алени цветове по брега. Въздухът миришеше на редки подправки, на екзотични цветя и на солени морски пръски. Прехапах устна на път да кажа: „Толкова е красиво тук!“. Нямаше да похваля света му. Неговият свят объркваше моя. Неговият свят нямаше място на нашата планета. Моят имаше.