– Познаваш ли лорд Господар?
– Кого?
– Шегуваш се, нали?
– Не. Кой е този лорд Господар?
– Той е този, който вкарва тук Ънсийли. Той е техният водач.
В’лане изглеждаше изненадан. Не повече, отколкото се чувствах аз. И двамата с Баронс знаеха толкова много, но им липсваха късчета съществена информация. Бяха толкова умни в някои сфери и толкова слепи за очевидни истини.
– Той Фае ли е? – настоя В’лане.
– Не.
Изглеждаше скептичен.
– Как е възможно? Фае не биха следвали човек.
Не казах, че е човек. Той беше нещо повече от това. Но начина, по който В’лане току-що се бе подиграл с думата човек, – сякаш форма на живот не би могла да падне по-ниско – ме вбеси, затова не си дадох труда да го поправя.
– Ти си този, който вероятно знае всичко.
– Всемогъщ, не всезнаещ. Често сме заслепени от това колко много виждаме.
– Това е абсурдно. Как може да сте заслепени от зрение?
– Представи си да си способна да виждаш атомната структура на всичко около теб, МакКайла! Минало, настояще и част от бъдещето и да съществуваш в тази бъркотия. Представи си да притежаваш съзнание за безкрайни измерения! Представи си да си в състояние да разбереш безкрайността! Едва шепа от твоята раса са постигали такова съзнание. Представи си да виждаш възможните последици от всяко свое незначително действие, което би могла да извършиш, от най-лекото си издишане към бриза, във всички реалности, но не можеш да ги събереш заедно в сигурен финал, защото всяко живо нещо е в постоянно движение. Само в смъртта има застой и дори тогава той не е абсолютен.
Беше ми доста трудно да действам на моето дребно късогледо човешко ниво.
– Значи, това, което казваш накратко – обобщих аз, – е, че въпреки цялото ви превъзходство и сила, вие не сте по-умни или по-добри от нас. Може би сте дори по-лоши.
Едно тупване на сърцето се проточи в още половин дузина тупкания. После той се засмя хладно.
– Присмивай ми се, ако искаш, МакКайла! Ще седя на смъртното ти легло и тогава ще те попитам би ли предпочела да си на мое място. Къде е този човешки глупак, който се смята за господар на каквото и да било?
– ЛаРу 1247. Складът зад къщата. Огромен долмен. Той ги води през него. Имаш ли нещо против да го размажеш заради мен?
– Твоето желание е заповед за мен – рече и изчезна.
Взирах се в празния шезлонг. Наистина ли бе отишъл да разруши долмена, през който влизаха Ънсийли? Щеше ли да убие и лорд Господар? Дали отмъщението, към което се стремях, щеше да бъде постигнато толкова разочароващо безславно? И без да присъствам там като свидетел? Не исках това.
– В’лане! – извиках. Но нямаше отговор. Нямаше го. И аз щях да го убия, ако убиеше убиеца на сестра ми без мен. Мрачната треска, която бях хванала в онази първа нощ, когато стъпих в Дъблин, се бе превърнала в треска от различен вид, в кръвна треска. Сякаш исках да бъде пролята кръв заради сестра ми. Да бъде пролята от моята ръка. Тази дива Мак вътре в мен все още не бе извисила глас, все още не говореше с моята уста, но двете говорехме на един и същи език и се съгласявахме за критични неща.
Щяхме да убием убиеца на сестра ми заедно.
– Джуниър? – каза мек, напевен глас. Глас, който не съм очаквала да чуя отново.
Потръпнах. Беше дошъл отдясно. Взрях се във вълните. Нямаше да погледна. Бях във Фае. Не можех да вярвам на нищо.
– Джуниър, хайде! Аз съм тук! – опита се да ме придума сестра ми и се засмя.
Едва не се превих на две от болката. Беше точно като смеха на Алина. Сладък, чист, пълен с безкрайно лято и слънце и със знанието, че нейният живот е омагьосан.
Чух удар на длан по топка за волейбол.
– Бебе Мак, да играем! Денят е идеален. Донесох бирата. Ти взе ли лимоните от бара?
Моето име е МакКайла Евелина Лейн. Нейното е Алина МакКена Лейн. Бях Джуниър на две нива. Понякога тя ме наричаше Бебе Мак. Някога отмъквах лимони от бара на „Тухларната“ в събота. Беше евтино, знам. Никога не съм искала да порасна.
Сълзи прогориха очите ми. Преглъщах дълбоко и се принуждавах да вдишвам и да издишвам. Свих юмруци. Поклатих глава. Взрях се отново в морето. Тя не беше там. Не чух тупването на топка в пясъка. Не подуших парфюма ù с бриза.
– Пясъкът е идеален, Джуниър! Като прах е. Хайде! Томи ще идва днес – подразни ме тя. Падах си по Томи от години. Той излизаше с една от най-добрите ми приятелки, затова се преструвах, че не мога да го понасям, но Алина знаеше.
„Не поглеждай! Не поглеждай! Има духове и има по-лоши неща от духове!“