Погледнах.
Зад волейболната мрежа, раздувана от нежния тропически бриз, стоеше сестра ми, усмихваше се и чакаше да играем. Носеше любимия си неонов бански, а русата ù коса бе опъната назад в скоклива опашка през дупката на избелялата бейзболна шапка, която бе взела в Кий Уест през пролетната ваканция преди две години.
Започнах да плача.
Алина изглеждаше поразена.
– Мак, скъпа, какво има? – Тя пусна топката, мина под мрежата и забърза през пясъка към мен. – Какво има? Някой нарани ли те? Ще му изритам жабешката петуния! Кажи ми кой! Какво ти направи?
Сълзите ми преминаха в хлипове. Загледах се в сестра си, трепереща от силата на моята скръб.
Тя се отпусна на колене до мен.
– Мак, убиваш ме. Говори ми! Какво има? – Прегърна ме и аз плачех във врата ù, изгубена в облак от прасковен шампоан, парфюм, плажно масло „Хавайски тропик“ и дъвката, която винаги дъвчеше на плажа, за да скрие миризмата на бира в дъха си от мама.
Усещах топлината ù, копринената ù кожа.
Докосвах я.
Зарових пръсти в косата ù и изхлипах.
Липсваше ми косата ù. Липсваше ми моята. Липсваше ми Алина. Липсвах си аз.
– Кажи ми кой ти причини това! – каза тя и вече също плачеше. Никога не сме могли да понесем сълзите си. Накрая винаги плачехме заедно. После сключвахме договори, че винаги ще се подкрепяме, ще се грижим една за друга. Бяхме започнали да съчиняваме договори, които сега знаех, когато тя е била на три, а аз на една и сме били изоставени в свят, който не е бил нашият... за да ни скрият, започвах да подозирам.
– Наистина ли си ти, Алина?
– Погледни ме, Джуниър! – Тя се дръпна и с една от кърпите изсуши сълзите ми, после изсуши своите. – Аз съм. Наистина съм аз. Виж, тук съм! Боже, колко ми липсваше! – засмя се отново и този път аз също се засмях.
Когато изгубиш някого, когото обичаш, без предупреждение, ти мечтаеш да получиш възможност да го видиш само още веднъж. Моля те, Боже, само още веднъж! Всяка нощ след погребението ù лежах будна в стаята си до нейната и ù пожелавах лека нощ, макар да знаех, че никога повече няма да получа отговор.
Лежах там, стискайки снимки, представяйки си лицето ù в най-малки подробности, сякаш ако можех да го пресъздам напълно, щях да мога да го взема в сънищата си и да го използвам като карта, която да ме отведе при нея.
Някои нощи не можех да видя лицето ù и плачех, умолявах я да се върне. Предлагах всякакви сделки на Бог. Той не ги приемаше, между другото. В отчаянието си предлагах сделки на всеки или всичко, което вероятно можеше да ме слуша.
И нещо ме бе чуло. Това бе моят шанс да я видя отново. Не ми пукаше как. Не ми пукаше защо. Попивах всяка подробност.
Там беше бенката, високо на лявата ù буза. Докоснах я. Там бяха луничките по носа ù, които я побъркваха, малкият белег на долната ù устна, останал от удара с китара, който ù нанесох, без да искам, като бяхме деца. Там бяха тези слънчеви зелени очи, като моите, но с повече златни пръски. Там бе дългата руса коса, каквато беше и моята.
Тя носеше малки обици от чисто сребро с форма на сърце. Събирах пари шест месеца, за да ги купя от „Тифани“ за двайсет и първия ù рожден ден.
Това беше Алина чак до ноктите на краката, лакирани с любимия ù летен нюанс – кораловочервено. Никак не отиваше на банския ù и ù го казах.
Тя се засмя и тръгна през пясъка.
– Хайде, Джуниър! Да играем!
Седях замръзнала един дълъг миг.
Не мога да ви разкажа всички мисли, които минаха през главата ми тогава: „Това не е истинско, не може да е. Може би е. Може би е опасно. Възможно ли е това да е сестра ми в друго измерение, да е друга нейна версия, но съвсем същата Алина? Побързай, разпитай я за дневника ù, за лорд Господар и какво е станало в Дъблин! Не ù задавай въпроси! Може да изчезне.“. Всички тези мисли минаха бързо и оставиха една-единствена директива в дирята си: Играй със сестра си тук и сега! Приеми момента какъвто е!
Станах и затичах през пясъка, ритайки бяла прах с пети. Краката ми бяха дълги, тялото ми силно, сърцето ми цяло.
Играх волейбол със сестра си. Пихме бира „Корона“ на слънцето. Не бях донесла лимони, разбира се, но намерихме цяла купа в хладилника и ги изстискахме в бутилките, месото им се плъзгаше по ледените стени. Никоя бира нямаше да има толкова добър вкус като онзи ден с Алина в света на Фае.
Накрая се проснахме на пясъка и поглъщахме слънцето, а с пръстите си закачахме края на вълните. Говорихме за мама и тате, говорихме за училище, за хубавите момчета, които минаваха наблизо и се опитваха да ни придумат да изиграем още една игра на волейбол.
Говорихме за намерението ù да се премести в Атланта и как аз щях да напусна работа и да отида с нея. Говорихме за това, че най-накрая се отнасям сериозно към живота.