Точно тази мисъл ме отрезви. Винаги съм искала да започна да се отнасям сериозно към живота, а ето ме тук, точно такава, каквато бях тогава – вървях по най-малкото съпротивление, най-лесния път и правех това, което ме караше да се чувствам добре сега, а последствията да вървят по дяволите!
Обърнах се и я погледнах.
– Това сън ли е, Алина?
Тя се обърна към мен и се усмихна.
– Не.
– Реално ли е?
Тя се усмихна отново, тъжно.
– Не.
– Тогава какво е?
Тя прехапа устна.
– Не ме питай! Просто се наслади на деня!
– Трябва да знам.
– Това е дар от В’лане. Един ден на плажа с мен.
– Илюзия – казах. Вода за човек, изгубен в пустинята от два дни и половина без вода. Не би могъл да откаже, дори да е отровна. Знаех добре, но това не ме спря да опитам: – Значи, ако те попитам как се запозна с лорд Господар или къде да намеря Шинсар Дъб?...
Тя сви рамене.
– Не знам тези неща.
Не бях изненадана. В’лане сигурно я бе извадил от спомените ми, което значеше, че тя ще знае само това, което аз знаех, и да питам за нещо друго, освен за преживяванията, които помнех, или за сегашното ми положение, беше безполезно.
– От колко време съм тук? – Като създание на В’лане, тя трябваше да знае.
Тя отново сви рамене.
– По-дълго от един човешки час?
– Да.
– Мога ли да си тръгна?
– Да.
– Мога ли да избера да остана?
– И да имаш всичко, което искаш, МакКайла. Завинаги.
Алина никога не ме наричаше МакКайла. Всъщност никой не ме наричаше така – нито родителите ми, нито някой от приятелите ми. Само В’лане. Той ли беше зад тези слънчеви очи? И все пак исках да остана тук, да се изгубя на този плаж, в това слънце, да преживявам този ден отново и отново до края на живота си. Да забравя дъжда и страха, болката и несигурното ми бъдеше. Бих могла да умра щастливо на хамак под слънцето след седемдесет години, заобиколена от изгубените си мечти.
– Обичам те, Алина! – прошепнах.
– И аз те обичам, Мак! – отвърна с шепот тя.
– Съжалявам, че те разочаровах! Съжалявам, че пропуснах обаждането ти! Съжалявам, че не разбрах, че нещо не е наред!
– Никога не си ме разочаровала, Мак. Никога няма да го направиш.
Сълзи изпълниха очите ми. Откъде идваха тези думи на опрощение? Дали леденият принц Фае разбираше повече човешките емоции, отколкото показваше?
Прегърнах Алина, вдишах дълбоко и запаметих всяка сетивна подробност, която алчно успях да събера.
После стиснах очи и се оттеглих в онова място в главата ми, което бе толкова чуждо, и подхраних огъня. Когато го подкладох достатъчно горещ и достатъчно висок, промърморих:
– Покажи ми истината! – и отворих очи.
В’лане беше коленичил на пясъка пред мен.
– Никога повече не прави това с мен! – казах с тих глас.
– Не се ли наслади на времето с нея?
– Това не беше тя.
– Кажи ми, че не се наслади!
Не можех.
– Тогава ми благодари!
И това не можех да направя.
– Колко време е минало?
– Щях да те върна, но не исках да прекъсвам удоволствието ти. Толкова малко време имаш напоследък.
– Ти каза, че няма да отнемеш повече от един час от времето ми.
– И така възнамерявах. Ти избра да останеш във Фае, когато я последва през пясъка. Разбирам, че свободата е стока, която хората ценят високо. И ти дадох свобода.
Понечих да оспоря подмолните му методи, но той притисна пръст към устните ми. Пръстът бе топъл, силен, но нямаше абсолютно нищо, присъщо на Фае в допира му. В’лане се сдържаше заради мен. Усещах го като мъж – силен, солиден, секси мъж, нищо повече.
– Някои рани имат нужда от мехлем, за да заздравеят. Илюзията е най-великият мехлем. Кажи ми, скръбта ти по сестра ти намаля ли?
Обмислих думите му и осъзнах стресната, че е истина. Макар да знаех, че Алина, с която преди малко си играех, с която плаках, която прегръщах и умолявах за прошка, не беше истинска, денят ми под слънцето с нея ми бе дал някаква възможност за сбогуване, която нямах преди. Знаех, че Алина, която ме бе опростила, не беше моята Алина, но думите ù ме утешиха по същия начин.
– Никога повече! – повторих. Илюзията можеше да е мехлем, но бе също така опасна. В живота ми имаше достатъчно опасности.
На лицето му проблесна усмивка.
– Твоето желание...
Затворих очи за миг, опитвайки се да изчистя Алина от мислите си. Гледката, ароматът и звукът от нея се носеха около мен. От прегръдката ни все още пазех миризмата на парфюма ù по кожата си. Щях да изживея отново всеки миг и той отново щеше да ме утеши. Отворих очи.