Това беше линия, която не можех да му позволя да пресече. Трябваше да притежавам себе си. Трябваше да спечеля.
– Ако го направиш, Баронс, ще напусна това място още щом свършиш и повече никога няма да ти намеря ОС. Ако го направиш против волята ми, смятай познанството ни за приключено. Не се шегувам. Ще намеря друг да ми помага. – Взрях се в тези черни очи. Не го замерих с името на В’лане, защото нямах желание да развявам червено наметало пред бика. Спокойствието от непоколебимото решение потъна в мен и аз го инжектирах в гласа си. – Не го прави! Оставям те да ме притискаш доста понякога, но не и този път. Няма да позволя да поставиш твоята – отне ми миг да открия точните думи – магьосническа дамга върху мен, за да можеш да ме откриваш, когато и където ти харесва. И това, Джерико Баронс, не подлежи на преговори.
Има някои граници, които не можеш да позволиш на друг човек да пресече. Те невинаги имат смисъл, може би невинаги изглеждат важни, но само ти можеш да знаеш какви са те и кога да се запънеш заради някоя, която трябва да защитиш. Освен това, кой знае какво още би могла да прави подобна татуировка?
Загледахме се един друг в мълчание.
Този път, ако бяхме водили един от нашите безсловесни разговори, не можах да чуя нищо, което той каза, защото бях твърде заета да излъчвам една-единствена, оглушаваща мисъл: „Не!“. Като добавка потърсих онова странно място в черепа си, накладох го в пещ от пламъци и се опитах да насоча всичко, което щеше да ми даде, в непреклонния отказ, който хвърлях към Баронс. Опитах да омагьосам моето „не“, така да се каже, да го усиля.
Бях удивена, когато Баронс внезапно се усмихна.
Още повече, когато започна да се смее, тихо в началото, но после тътенът нарасна. Усещах как се заражда дълбоко в гърдите му и как расте. Премести ръцете си от гърлото върху раменете ми, зъбите му проблеснаха на мургавото му лице. Той беше наелектризиран – жив ток срещу тялото ми, бръмчащ от жизненост, изгарящ от енергия.
– Много добре, госпожице Лейн. Точно когато реша, че си цялата безполезен пух и нокти, ти показваш зъби.
Не знаех дали говори за моя гласен отказ, или усилието ми на новак да използвам онова място на Шийте зрящ в главата си, за да го отблъсна, е подействало, но той се пресегна през мен и отключи веригите, които ме държаха за гредата. След няколко мига те паднаха на бетона с дрънчене на стомана.
– Печелиш. Този път. Няма да те татуирам. Не днес. Но вместо това ти ще направиш нещо за мен. Ако откажеш, ще те татуирам. И, госпожице Лейн, ако отново те окова тази вечер, няма да има повече приказки. Ще ти запуша устата.
Той откопча ръкава си, нави го нагоре, свали широка сребърна гривна от китката си и ми я подаде. Имах дежа вю. Спомних си В’лане и Гривната на Круз, въпреки че тази гривна беше различна. Приех я и я завъртях в ръката си. Пазеше топлината на кожата му. Изкована от тежко сребро, богато украсена с фигури на келтски плетеници, руни и символи и леко почерняла, тя изглеждаше древна като вещ от музей.
– Сложи я! И никога не я сваляй!
Погледнах нагоре. Той беше твърде близо. Имах нужда от разстояние. Пристъпих между него и гредата, забърсвайки купчината с вериги.
– Какво прави? – попитах.
– Ще ми позволи да те открия, ако отново изчезнеш.
– Можеше ли наистина да ме откриеш във Фае, ако бях татуирана?
Той погледна настрани и не каза нищо. После:
– Щях да знам поне дали си жива. Не знаех дори това.
– Защо не ми предложи първо гривната, вместо да се опитваш да ме татуираш?
– Защото, госпожице Лейн, една гривна може да бъде свалена или забравена. Татуировката не може. Все още предпочитам татуировката. Гривната е отстъпка, която правя само защото ти най-накрая използва главата си и започна да изучаваш своите... таланти – той се усмихна леко.
Аха! Значи това, което се бях опитала да направя със странното място в черепа си, беше имало някакъв ефект върху него! Това беше нещо. Не беше точно като да огъвам лъжици с мисъл, но бе начало.
– Не би ли могъл някой да отреже татуировката от мен? – Мастилото не отиваше ли едва на няколко пласта кожа в дълбочина?
– Би било рисковано и изключително болезнено. Възнамерявах да я скрия.
Погледнах надолу към себе си.
– И къде точно щеше да скриеш една... – Не искам да знам – огледах гривната. – Прави ли нещо друго?