– Нищо, за което да се тревожиш. Сложи я! Сега!
Видях в очите му твърдо намерение, неподлежащо на преговори, и разбрах, че ще ме татуира, ако се наложи, и тогава аз ще трябва да си замина, но въпреки перченето, не бях готова да остана сама в този мрачен свят.
Плъзнах гривната на китката си. Беше огромна. Избутах я нагоре по ръката си, но тя просто се плъзна обратно надолу и падна. Той я хвана, преди да стигне до пода, и разтвори краищата ù. Постави я над бицепса ми и я стисна, докато се затвори. Едва се задържа дори там.
– Какво правихте ти и В’лане във Фае? – попита той небрежно.
Вдигнах рамене. Нямах настроение да говоря за Алина, а подозирах, че ако му кажа, че съм изпитала най-страхотния оргазъм в живота си на плажа под слънцето на Фае, вероятно нямаше да е добре. Погледнах към пода. Хрумна ми, че гаражът тази вечер е тих. Чудех се дали чудовището му спеше. Баронс бе видял как се вмъквам в гаража на камерите си. Знаеше, че знам.
– Какво държиш под гаража си, Баронс? – контрирах го. Бях толкова сигурна в отговора му, че го произнесох с устни заедно с него.
– Нищо, за което да се тревожиш – той ме изгледа студено. – Ако вече знаеш отговора, госпожице Лейн, не ми губи времето! Вече ми изгуби месец.
– Добре, Баронс, запази тайните си, но знай това! Ще ти се доверявам единствено толкова, колкото ти ми се доверяваш. Ако ти ме държиш на тъмно и аз ще те държа на тъмно. И знаеш ли какво ще стане? И двамата ще се препъваме в мрака. Доста глупаво ми изглежда.
– Нощното ми зрение е доста силно. Изгори бикините, госпожице Лейн! Не вярвай на нищо, което той ти дава!
Изсумтях и вдигнах ръката с гривната към него.
– Но мога да вярвам на това, което ти ми даваш? Стига, моля те!
– Ако мислиш да стоиш между В’лане и мен и да ни настройваш един срещу друг, ще бъдеш разкъсана на парчета. Ако бях на твое място, госпожице Лейн, щях да избера страна. И то скоро.
Започнах да подреждам още на следващата сутрин. Метях, бършех прах, хвърлях счупените дреболии в боклука и подреждах книгите. Баронс предложи да не отварям, но аз имах нужда от работата. Илюзията е един мехлем, целта и рутината са друг.
Не беше счупил айпода и усилвателя. Слава богу, бях ги прибрала на сигурно място в едно шкафче под касата. Сега слушах стари песни на „Бийч Бойс“, докато чистех. Пях заедно с тях „Корабът Джон Б.“ колкото глас имах: „Искам да се върна у дома. Това е най-лошото пътешествие, на което съм бил.“.
Непрекъснато поглеждах през прозореца към бурното есенно небе и се опитвах да приема факта, че докато събирах тен с псевдосестра ми, лятото се бе превърнало в есен буквално за една нощ и вече беше октомври.
Утешавах се с мисълта, че шест часа хубаво слънце бе вероятно всичко, което щях да получа за месец в Дъблин.
Магазинът изглеждаше почти представително до обяд, след което обърнах внимание на купчината вестници, които се бяха натрупали в мое отсъствие – доставени, но не продадени. Събрах няколко от кашоните за опаковане и започнах да хвърлям ежедневниците в тях, за да ги завлека до боклука по-късно. След малко спрях да ги хвърлям, привлечена от заглавията им.
Докато ме нямаше, Дъблин бе претърпял безпрецедентен скок в престъпленията и медиите разпъваха на кръст Гарда за това. (Лично аз се надявах това да значи, че инспектор Джейни ще бъде твърде зает с други случаи, за да продължи да ме тормози.) Ръстът на обирите и изнасилванията се бе вдигнал с шестдесет и четири процента, а на убийствата – с близо сто четирийсет и два процента за една година. Но това, което вестниците разказваха, беше едва половината от историята. Бруталността на престъпленията също се бе усилила.
Четях вестник след вестник, смилах една тревожна новинарска история след друга. Това не бяха просто убийства. Това бяха злобни, садистични убийства, сякаш най-тъмната, най-неуравновесената част от човечеството изплуваше на повърхността и се разливаше.
На всеки няколко дни заглавията обявяваха ново, шокиращо жестоко масово убийство, преминало в самоубийство.
Беше ли възможно хората да се променят заради това, че макар да оставаха невидими, Ънсийли бяха сред тях? Дали присъствието им отключваше някакви инстинктивни импулси? Дали пускаше на свобода най-поквареното у всички нас?
Какво друго се бе случило, докато ме нямаше? Погледнах неспокойно надясно, сякаш някак бих могла да видя през стената и да разбера дали злокачествената Мрачна зона се бе разраснала в мое отсъствие. Ако потърсех в картите, щях ли да открия още липсващи части от града?
– Това е ужасно! – казах на Баронс по-късно същата вечер, докато се качвахме в единствената безлична кола, която той притежаваше – тъмния седан, който използвахме в нощта, когато обрахме Роки О’Баниън. – Гледал ли си новини наскоро?