– С какво? – тя изпъна деликатния си хълбок. – Да виждаш меч, закачен за униформата? Вързан някъде за колелото ми?
– Меч? – примигнах. Със сигурност тя нямаше предвид Меча. – Имаш предвид Сийли светинята, Мечът на светлината? – Четох за него в проучванията си. Беше единственото друго оръжие, с което може да бъде убито Фае. – И с него си извършила четирийсет и седем убийства? Ти го притежаваш?
Тя ми хвърли самодоволен поглед.
– Как, за бога, си го намерила? – попитах изумена. Според последната книга, която прочетох, Мечът беше под закрилата на кралицата на Сийли.
Самодоволният вид избледня малко.
Присвих очи.
– Роуина ти го е дала – казах. От оклюмалото ù изражение разбрах, че съм познала, и продължих: – Тя го държи и не ти позволява да го носиш често, нали?
Дани се намръщи и подпря колелото на стената.
– Тя мисли, че съм ужасно млада. Убила съм повече Фае, отколкото всичките ù целуни-задници, които праща навън, а тя все още се държи с мен като с дете. – Тя пристъпи към гишето и ме изгледа от горе до долу. – Обзалагам се, че Роуина греши за теб. Какви специални сили имаш? Не виждам нищо специално в теб.
Без повече думи, аз заобиколих касата, избутах междинната врата и се отправих към задната част на магазина.
Какво ядеше Ънсийли под прозореца на стаята ми? Не ми харесваше ни най-малко. Не стига, че се тревожех за Сенките и за това какво имаше под гаража, а сега трябваше да се тревожа и за нещо, което яде чудовища? Нито пък ми харесваше, че такова нещо се е случило вече два пъти в непосредствена близост до мен. Дали такива страховити пирове се случваха из целия град, а аз просто не знаех, защото не излизах много? Или аз ги привличах по някакъв начин? Беше ли съвпадение, или нещо повече?
Избутах задната врата и огледах уличката наляво и надясно.
След няколко мига го забелязах. Почти две трети от него ги нямаше, а това, което бе останало – главата, раменете и остатък от торс – бе хвърлено в един препълнен контейнер за боклук. Като разкъсаното Фае в гробището, това също бе в очевидна агония.
Забързах надолу по стълбите, разхвърлях малката планина от боклук и се наведох над него.
– Какво ти причини това? – попитах аз. Нямаше да има милостиво убийство този път. Исках информация в замяна.
То отвори устата си, издаде безмълвен, хленчещ звук и аз се обърнах настрана. Освен липсващите ръце и крака, то нямаше и език. Каквото и да бе спряло, преди да го погълне, бе искало да страда и го бе оставило неспособно да говори или да общува по какъвто и да е начин.
Извадих копието от кобура, който бях пригодила под якето си тази сутрин, и намушках Момчето носорог. То умря с вонящ порив на леден дъх.
Когато натрупах обратно купчината смет, Дани ме чакаше с опулени очи.
– Ти притежаваш копието! – каза тя почтително. – И какъв чудесен кобур! Толкова е компактен, че бих могла да го нося навсякъде. Бих могла да ги убивам денонощно. Супербърза ли си? – попита тя. – Ако ли не, вероятно аз трябва да притежавам копието – добави и посегна към него.
Сложих го зад гърба си.
– Хлапе, опитай се да пипнеш копието ми и ще ти направя по-лоши неща, отколкото някога си виждала! – заканих се аз. Нямах представа за какво говорех, но мислех, че ако някой се опита да ми отнеме копието, онази дива Мак вътре в мен, която мразеше розово и не възразяваше особено да гледа Момчето носорог да се гърчи във вечна болка, може да направи нещо, за което и двете да съжаляваме. Е, поне една от нас би съжалявала. Ставах твърде сложна за собствения си ум. Дали Дани щеше да се опита да го вземе със своята суперскорост? Дали щях да открия нещо в онова горещо, чуждо място в черепа ми, с което да се боря с нея?
– Не съм хлапе! Кога вие, шибаните възрастни, ще забележите това? – сопна се Дани и се обърна.
– Когато спреш да се държиш като хлапе. Защо дойде тук?