– Загазила си – подхвърли тя през рамо. – Роуина иска да те види.
Оказа се, че КБП е съкращение за Корпорация „Бързи пощи“ – куриерска служба, а Дани беше момиче за доставки, което обясняваше униформата и колелото.
Беше два следобед в четвъртък, когато окачих табелата „Затворено по-рано“ на вратата на книжарницата и заключих.
– Не трябва ли да си на училище, Дани?
– Частна ученичка съм. Повечето от нас са частни ученици.
– Какво мисли майка ти за това, че тичаш наоколо и убиваш Фае? – опитах. Не можех да си представя, че майката на някое дете е съгласна с това. Но предполагам, когато има война, а ти си роден войник, изборът не е голям.
– Тя е мъртва – каза Дани равнодушно. – Умря преди шест години.
Не казах, че съжалявам. Не изрекох никоя от баналните фрази, към които хората прибягват във времена на скръб. Те не помагат. Всъщност дори дразнят. Изказах съболезнования на нейното ниво.
– Това е шибано скапано, нали? – казах разпалено.
Тя ми хвърли изненадан поглед и равнодушието се стопи.
– Да, така е. Мразя го.
– Какво стана?
Устата ù се изкриви.
– Един от тях я пипна. Някой ден ще разбера кой е и ще убия копелето.
Сестри по отмъщение. Докоснах рамото ù и се усмихнах. Тя изглеждаше стресната, несвикнала към съчувствие. Преди шест години Дани сигурно е била на седем или на осем.
– Не знаех, че са тук от толкова време – казах, като имах предвид Ънсийли. – Мислех, че едва наскоро са освободени.
Тя поклати глава.
– Не я пипна Ън.
– Но аз мислех, че... другите – говорех неясно, понеже си спомних вятъра – не ни убиват заради... ти знаеш.
– Спогодбата? Това е скапана кранта. Никога не са спирали да ни убиват. Е, може би някои са спрели, но повечето от тях не са.
Вървяхме по останалия път в мълчание, като Дани буташе колелото си. Тя не искаше да говори на улицата. Заобиколихме Темпъл Бар и пресякохме река Лифи.
Куриерска служба КБП заемаше триетажна сграда, боядисана в същото светлозелено като панталоните на Дани, украсена с вишнево и декорирана с високи, сводести прозорци. Емблемата над входа беше избродирана и на ризата на Дани, но детелината бе деформирана и непропорционална. Нещо в знака ме смути. Ако се бях озовала на тази улица сама и го бях видяла, щях да вляза в сградата без колебание, обхваната от неустоим импулс.
– Омагьосан е – обясни Дани, като ме видя, че го изучавам. – Привлича хора като нас. Както и рекламата във вестника. Тя ни събира от много време.
– Мислиш ли, че ми казваш неща, които тя не би искала да знам? – попитах. Чудно къде беше лоялността ù? Не беше ли създание на Роуина?
Дани размисли около минута и внезапно улових част от характера ù. Също като мен тя не се доверяваше на никого. Не напълно поне. Питах се защо.
– Мини отзад! – каза палавата червенокоска и скочи на колелото. – Закъснявам за доставки. Ще се виждаме, Мак.
Отзад имаше десетки колела в бяло и зелено, четири мотора и десет вана за доставки, всички украсени със същата деформирана детелина. КБП може и да беше прикритие, но явно въпреки всичко бизнесът процъфтяваше.
Качих се по задното стълбище на сградата и почуках. Една жена на около четирийсет с очила без рамки и блестяща шапка от кафява коса отвори вратата, въведе ме вътре и нагоре по две стълбища до стая в края на коридор и ме остави пред вратата, без да каже и дума. Усетът ми на Шийте зрящ ме зачопли. Имаше или Фае, или Фае ОС отвъд тази врата, а аз се съмнявах, че е истинско Фае. Роуина вероятно държеше меча на Дани подръка, а може би и други реликви.
Отворих вратата и пристъпих в красиво подреден кабинет с дървен под, облицовани с дърво стени и огромна камина. Слънчева светлина се разливаше от високи прозорци, обградени с кадифе. Лампи огряваха всяко кътче. В един момент разбрах, че включването на всички възможни лампи е характерна черта за Шийте зрящите. Ние мразим мрака.
Старата жена седеше зад старинно бюро, но днес не ми се стори толкова стара. При предишните два случая, когато я видях, носеше развлечени дрехи. Днес бе облякла тюркоазен костюм с класическа кройка и бяла блуза и изглеждаше с двайсет години по-млада, по-близо до шестдесет и нещо, отколкото до осемдесет и нещо. Сребърната ù коса бе прибрана в плитка, която обграждаше главата ù като корона. Кремавите перли, които блестяха на ушите, на врата и на китката ù, бяха в същия сияещ цвят като косата ù. Роуина изглеждаше елегантна, властна и въпреки дребната си фигура, „пълна с пикня и оцет“, както би казал баща ми. Предположих, че тъжната и състарена външност, която надяваше на обществени места, бе преднамерена и полезна. Хората са склонни да даряват размъкнатите старци със специална невидимост, сякаш като не ги забелязват, няма да позволят на старостта в самите тях да пропълзява все по-близо до повърхността с всеки удар на часовника.