Моят манастир.
После имаше наглостта да ме накара да минем покрай него без съмнение, за да види дали Шинсар Дъб не е скрит в земите на манастира. Все пак, кой би могъл по-добре да пази книга с черна магия Фае от шайка Шийте зрящи, които биха видели всяко чудовище, което се опита да дойде за нея? Баронс дори каза: „О, между другото, докато те нямаше, намерих щабквартирата на Шийте зрящите, и се обзалагам, че те биха ти казали нещо повече за произхода ти.“. Не, нямаше да сподели доброволно полезна информация с мен.
Баронс вървеше сред Сенките и не бе пострадал. Той можеше да вижда Фае, знаеше за друидите. Притежаваше необичайна сила и бързина и въпреки че ми трябваше известно време да си го призная, това, което се взираше в мен от тези черни очи, не изглеждаше на трийсет години. Беше ли той човек, който някак си се бе научил да мами времето?
Дали Фае би могло да заблуди Шийте зрящ? Беше ли възможно едно от онези прозирни Фае да се бе плъзнало в него и да е поело контрола върху това, което някога е било Баронс? Отхвърлих тази мисъл на мига. Не вярвах нещо, дори Фае, да може да поеме контрол над Джерико Баронс.
Фиона бе изчезнала след опита ù да покоси неговия детектор на ОС. Инспектор, който си навираше носа в работите му, бе убит. Хората, които пречеха на Баронс, имаха удобния навик да изчезват или да умират. И все пак... Нямах никакво доказателство, че е направил нещо престъпно в никой от тези случаи.
Той явно не искаше повече да има Ънсийли наоколо. Но и нямаше интерес да спаси нашия свят. Дали наистина бе толкова продажен и двойствен? Дали всъщност искаше книгата само за да я продаде на този, който дава най-много?
Освен това оставаше въпросът как възнамерява да я докосне, ако приемем, че я намерим. Шинсар Дъб бе толкова зла, че покваряваше всеки, който се докоснеше до нея. Дали вярваше, че би могъл да татуира предпазни заклинания по кожата си, които да му позволят да я докосне, без да бъде засегнат? Възможно ли беше?
Разтрих челото си и обърнах шота. Той прогори пътя си надолу по гърлото ми. Потупах гърдите си с юмрук и поех огнен дъх.
Единственото сигурно за Джерико Баронс беше, че нищо не беше сигурно. А при положение че в ума ми се въртяха много повече въпроси, отколкото отговори, не можех да го поставя на нито една страна на дъската.
За начало поставих В’лане от добрата страна, а Баронс – на изчакване, следваше Роуина. И тя беше една! Роуина трябваше да е играч, когото по принцип можех да поставя твърдо от моята страна на играта, ако гледах на нея като на противник на Ънсийли и на Фае. Ала не чувствах, че бих могла да разчитам на нея за моето благоденствие. И в това бе проблемът.
Знаех, че В’лане и Баронс искаха да съм жива и имаха способностите да ме задържат в това положение. Но не бях сигурна за Роуина. Щом смяташе, че има някой по-квалифициран – и много по-податлив от мен, – който да отличи нейния свещен триумвират на „Виждам, служа и закрилям“ с моето копие, докъде ли би могла да стигне, за да го вземе от мен? Ако хората противопоставяха на безпощадността на Фае същата безпощадност, с какво ние бяхме по-различни от тях? Наистина ли трябваше да отида при онази жена и да я убия, защото някое Фае бе влязло в нея, без първо да се опитам да намеря начин да го извадя оттам? И дали, когато заспя тази нощ, ще сънувам хората, чиято смърт щях да причиня, защото я бях оставила да си отиде?
Мисленето за Роуина ми бе неприятно. Добавих малка бележка със звездичка: Ако тя не е Великата повелителка, то коя е?
Продължих да пиша бележки за по-маловажните играчи като Малуш, който работеше за лорд Господар и го мамеше. Според Баронс през месеца, в който изчезнах, от вампира все още не е имало ни вест, ни кост, вследствие на което аз реших, че вампирската паметна служба е истинска и той наистина е мъртъв. Ако беше оцелял след това, което Баронс и аз му причинихме, той много отдавна щеше да се е върнал сред поклонниците си. Чудех се дали лорд Господар бе намерил някой нов, който да служи на целите му. Забърсах Малуш от дъската. Един по-малко!
Реших, че хора като МакКейб, О’Баниън и различните колекционери на артефакти на Фае не бяха част от играта, а само тези, които търсеха Шинсар Дъб или работеха за някого, който си бе заслужил собствен квадрат.
Дадох на всички Ънсийли в нашия свят статут на пионки. Вероятно основната им цел бе да се отдадат на извратените си апетити, да шпионират хората и да създават всеобщ хаос. Да размътват нещата, докато лорд Господар следваше своя личен план, и когато най-после постигнеше своето, да му служат. Ако имаше някое Ънсийли, което беше по-значимо от друго, или аз още не го бях срещала, или беше твърде неразгадаемо, за да го видя.