Той да не беше... четец на мисли?
– Мога да хвана такси.
– Виждала ли си какво ги кара напоследък?
Не, но със сигурност щях да гледам, след като ми беше казал това.
– Къде си?
Казах му.
– Не си далече. Ще се справиш, госпожице Лейн. Просто ела тук бързо, преди да пристигнат още! – той отново затвори.
Натъпках дневника и телефона в чантата и станах.
– Къде отиваш? – каза Крисчън.
– Трябва да тръгвам. Изскочи нещо. – Каквито и престъпления да хвърлех в краката на Баронс, аз вярвах, че той може да ме защити. Ако имаше Ловци в града тази вечер, исках на моя страна да бъде най-опасният мъж, когото познавах, а не двайсет и няколкогодишно шотландско момче, което познаваше сестра ми (която бе мъртва), но очевидно не ù е помогнал. – Искам да знам всичко. Мога ли да те видя в Тринити?
Той се изправи.
– Каквото и да става, Мак, нека да ти помогна!
– Само ще ме забавиш.
– Откъде знаеш? Мога да ти бъда полезен.
– Не ме притискай! – казах студено. – Писна ми да ме притискат.
Той ме прецени за момент, после кимна.
– Ела да ме видиш в Тринити! Ще говорим.
– Скоро – обещах.
Докато излизах от кръчмата, се удивих на невежеството си. Седях там, вярвайки, че Роуина е последното важно парче. Докато се занимавах да анализирам игралната дъска, да отсъждам и да вземам решения, чувствайки се доста умна, играч, за когото не знаех нищо, дойде и седна до мен. И той, също като останалите, знаеше доста повече за мен, отколкото аз за него.
Отново се чувствах тъпа.
Къде точно на игралната дъска трябваше да разположа Крисчън МакКелтър?
Замахнах наум, прекатурих всички парчета и пристъпих в нощта. Да върви по дяволите! Точно сега трябваше да се върна в книжарницата, незабелязана от смъртните ми врагове чудовища, чиято единствена цел бе да ловят и да унищожават хора като мен.
Татко ми казваше едно нещо, когато се опитвах да го убедя, че тройката в бележника ми е съвсем близо до четворка: „Мак, бебче, близо се брои единствено за ръчните гранати и за подковите.“.
Бях наистина близо. Всъщност бях почти у дома, когато Ловецът ме намери.
Петнадесет
–Докато бях в кръчмата, сякаш се бе родил нов Дъблин. Осъзнах, че с изключение на краткото ни пътуване с кола през Темпъл Бар миналата вечер, не бях вървяла през квартала повече от месец. Толкова отдавна не бях оглеждала добре моя свят.
Нощта беше тяхното време и те излизаха на тълпи. Момчета носорози караха такситата.
Нова за мен каста Ънсийли – мъртвешки бледи и болезнено слаби, с огромни, гладни, мокри очи и без усти – продаваха на уличните сергии.
Къде бяха истинските собственици? Съвсем сигурна бях, че не искам да знам.
Имаше по едно Ънсийли на всеки десет човека по улицата. Много от тях носеха Обаяние на привлекателни хора и бяха в двойка с истински хора. Знаех, че отиваха в баровете, носейки маскировка на секси туристи, и избираха истински туристи.
А какво правеха с тях?
Това също не исках да знам. Не можех да убия всички тях. В тази им численост бях безполезна срещу тях. Принудих се да гледам право напред. Имаше твърде много Ънсийли около мен, а аз бях пила твърде много. Стомахът ми беше бунтуваща се каша. Трябваше да се измъкна оттук. Някъде, където можех да дишам. И може би да повърна.
Обединението на Шийте зрящите започваше да ми изглежда все по-добре. Имахме нужда от стотици като нас, за да се бием с това, което ставаше в този град. А имахме само две оръжия. Това беше лудост. Трябваше да намерим повече начини да ги убиваме.
Задържах главата си наведена и забързах през улиците, смесвах се с други туристи, придържах се плътно под стрехите, когато беше възможно, и се чудех с какво бяха пълни ръцете на Баронс тази вечер.
Нощта бръмчеше от Фае и аз се чувствах като камертон, вибриращ просто от числеността и близостта им. Имах непреодолимото желание да започна да крещя на всички да бягат, да се махат, да направят... нещо... не можех да си спомня... нещо, което се спотайваше някъде в генетичната ми памет... нещо, което се бяхме научили да правим... много отдавна... ритуал, мрачно нещо... бяхме платили ужасна цена... беше най-големият ни срам... бяхме се принудили да забравим.
Зад мен в мрака прозвучаха стъпки, когато завих от Дреъри Лейн по Бътърфийлд. Солидни, устремени стъпки, като маршируващи войници. Не се осмелих да се обърна назад. Ако се обърнех и онова, което беше там, ме стреснеше, щях да се издам, защото бях достатъчно замаяна. А каквото и да беше, нямаше как да знае, че съм Шийте зрящ, ако не се издънех сама, затова просто трябваше да продължа да вървя, сякаш нямаше нищо лошо.