За миг бе трудно да разгранича нещото от нощта. И двете бяха изковани от чернота. После зрението ми се проясни, нещо в гените ми отскочи и Ловецът стана ясно видим. Големи, тъмни, кожести крила пляскаха от голямо, тъмно, кожесто тяло с масивна, подобна на сатир глава. Копитата и опашката му бяха разцепени като вилица. Езикът му бе дълъг и разполовен до средата. Имаше дълги, закривени черни рога с кървави върхове. Беше черен, повече от черен. Без никаква светлина. Попиваше светлината около себе си, гълташе я, поемаше я в тялото си, поглъщаше я и я изплюваше обратно като миазма от мрак и опустошение. И беше студен. Въздухът, изтласкан от бавно движещите се крила, се пенеше с блестящи снежинки от черен лед и се завихряше под големите кожести платна. Беше единственото Фае (освен В’лане при първата ни среща), чието присъствие в света ни го променяше. В’лане също бе замразил въздуха, въпреки че не го бе направил толкова открито или драматично. Ловецът беше могъщ. Толкова ми се гадеше от него, че почти не можех да дишам.
Изсмя се в главата ми. Затворих очи и го избутах отново, този път не беше лесно. Той знаеше къде да ме намери вътре в мен. Затова ли се страхувахме толкова много от тях? Защото тези Фае можеха да влизат в главите ни?
Щеше ли една Шийте зряща, която не бе толкова силна, колкото мен, да е способна да му противостои, или Ловецът щеше да разкъса ума ù на парчета, по един спомен, една характерна черта или една мечта наведнъж, и да прониже с ноктите си дрипите, след което да унищожи тялото?
Отворих очи.
Личният ми Мрачен жътвар стоеше в уличката право срещу мен, на около четири метра, а черната му роба се вееше нежно на неестествения вятър, създаден от крилата на чудовището.
Стоеше в мълчание, както винаги. Наблюдаваше ме изпод дълбоката черна качулка, въпреки че нямаше лице, очи, нямаше нищо под качулката, което можех да различа. Беше сенки и нощ като Ловеца над мен, само че той не беше там, а Ловецът беше. Колко абсурдно – да се измъчвам с провалите си!
Не му обърнах внимание, отворих якето си, измъкнах копието от кобура и стиснах дръжката. Той не беше мой проблем. Проблем бе Момчето дракон от ада.
Черна градушка започна да пада, малки топчета жилеха кожата ми. Ловецът бе ядосан, недоволството му заледяваше нощта.
„Как смееш да докосваш нашите Светини?“ – изрева в главата ми.
– О, майната ти! – сопнах се. – Искаш ли ме? Ела и ме хвани! – извиках. Съсредоточих се върху онова чуждо място в ума си, подкладох странния огън и затворих ума си колкото можах по-сигурно. Ревът на нещото едва не бе разцепил главата ми.
Можеше ли Ловецът да се натъпче в тясната уличка? Можеше ли да се Пресее или да промени размера си?
Щях да видя и ако го направеше, в момента, в който приближеше, щях да го вцепеня и да го намушкам.
Чаках.
Ловецът кръжеше.
Погледнах нагоре... и се усмихнах.
Ярост гореше в пламтящите му очи, но той не направи опит да ме приближи. Нямаше намерение да рискува да се озове близо до копието ми. И двамата го знаехме. Можех да го убия. Можех да му отнема вечността, а високомерието му бе огромно като размаха на крилата му. Ловецът явно смяташе, че който и да е господарят, на когото бе избрал да служи, той не заслужава да се умре за него.
Тогава осъзнах или в ума ми изплува късче от колективна памет, че от Ловците се страхува дори собственият им вид. Те имаха нещо... не бях сигурна какво... но нещо, с което техните кралски братя не се закачаха. Те бяха Фае... но може би не напълно. Те служеха, на когото пожелаеха, само ако имаше нещо за тях в такова партньорство, и спираха да му служат, когато пожелаеха. Бяха наемници в най-чистия смисъл на думата.
Този се страхуваше от копието. Нямаше да рискува да умре. Имах шанс.
Хукнах да бягам.
Стига войниците да не ме намереха, стига да не се появяха повече Ловци, щях да оцелея тази нощ. Можех да стигна до книжарницата, а Баронс щеше да има някакъв план. Винаги имаше. Може би щяхме да се измъкнем от града за няколко дни. Може би, колкото и неохотно да го обмислях, щяхме да се съберем с другите Шийте зрящи. Щеше да е безопасно, когато сме повече.
Докато бързах покрай моя призрачен Жътвар, той направи нещо толкова неочаквано и непонятно, че умът ми отказа да го приеме.
Той размаха косата си и тъпият край на дървото ме удари в гърдите.
Извиках наум – „Но ти не си истински!“, – въпреки че се прегънах на две и останах без дъх.