Истински или не, косата му бе съвсем истинска.
За втори път тази вечер моят модел бе брутално променен. Моят Мрачен жътвар бе материален.
Невъзможно! Нали хвърлих фенерчето през него, гледах как се превърта от край до край и се заби в стената. Нямаше плътност!
Смеейки се, той тръгна към мен. След като вече знаех, че е истински, можех да усетя злобата му, черна пулсираща омраза, едва сдържана под обемния черен саван. Насочена към мен, изцяло за мен.
Зяпнах недоверчиво, мъчейки се да вкарам въздух в дробовете си. Бях издишала всичко. Гърдите ми бяха стегнати, дробовете ми – изпразнени.
Бях изиграна. Подмамена да вярвам, че врагът ми не ми е враг, за да има време той да се подготви да действа. Дали ме бе шпионирал през цялото време? Дали ме бе гледал и бе чакал точния момент?
Бях му говорила. Бях му признала греховете си. Какво беше той?
Изхриптях силно, засмуквайки въздух.
Той приближи, черните одежди се отместваха, докато се плъзгаше напред.
Усетих Фае... не усетих Фае. Вероятно можех да го Нулирам, а вероятно не.
Замахна с косата. Аз подскочих. Той се завъртя и отби, аз приклекнах и скочих. Дървената дръжка бръмчеше, докато режеше във въздуха, и знаех, че дори един от тези удари да ме сполети, щеше да превърне костта в прах.
Опитваше се да ме докопа с извитото острие. Искаше да ме смаже и да ме осакати. Защо? Дали имаше специална смърт, отредена за мен?
Докато танцувахме ужасяващия си валс, уличката внезапно се напълни с Момчета носорози. Строените войници ни бяха намерили.
След мигове щях да бъда обкръжена от десетки Ънсийли. И ако това се случеше, бях обречена. Можех да ги вцепеня, но бяха твърде много. Накрая щяха да ме надвият. Имах нужда от Дани, имах нужда от Баронс. Щях да бъда погълната от тълпа войници, щях да бъда понесена на кръста на тъмната им вълна и щях да бъда доставена на господаря им.
Направих единственото, за което можех да се сетя. Когато всичко друго пропадне, опитай се да свалиш главния! На този етап бях съвсем сигурна, че господин Жътвар – до този момент го подценявах – беше главният, останал безвредно назад досега.
Нападнах привидението.
То парира ръката ми с копието с нечовешка скорост и опакото на косата ме хвана. Усетих как костите на китката ми се стриха на прах. Докато се сривах на колене, въпреки заслепяващата болка, успях да забия дланта на другата си ръка в тъмната роба.
Не се вцепени.
Всъщност това, което срещна ръката ми, не беше... съвсем... твърдо.
Когато бях на пет, намерих умрял заек, който някак се беше вмъкнал в къщичката ни за игра. Предполагам, че бе умрял от глад. Беше пролет, още не беше твърде горещо и животното не беше започнало да мирише или да показва видими признаци на разложение, поне не отвън. Изглеждаше толкова красив както лежеше на одеялото ми, с копринената си заешка козина, топчеста опашка и розов нос. Помислих, че спи. Опитах се да го вдигна, да го покажа на мама, да попитам дали можем да го задържим. Малките ми ръце се бяха плъзнали дълбоко в тялото му, в топлата жълтеникава каша на разлагаща се плът.
Надявах се никога повече да не усетя и да не подуша такова нещо.
Усетих и подуших сега.
Плъзнах лявата си ръка през корема му, зарових я в плътта му. Но нещото не бе изцяло разложено. Ръката му изобщо не беше мека, когато се изви около врата ми, а твърда и неотстъпчива като стоманено въже.
Ритах и пищях, борих се и хапах, но силата на нещото бе невероятна. Какво беше то? С какво се биех? Колко лесно бях повярвала в това, в което то искаше да повярвам! Как ли се е смяло, когато изливах греховете на виновната ми съвест пред него? Къде беше копието ми?
За втори път не можех да дишам. То ме душеше.
Взирах се в кожестия корем на Ловеца, докато умирах.
Шестнадесет
Както сигурно сте се досетили, не умрях наистина, не последвах съдбата на сестра си, сама в уличка, победена от чудовища в мрачното сърце на Дъблин.
Родителите ми нямаше да изискват друго тяло от летищните власти. Поне не точно сега.
Но бях помислила, че умирам. Когато достъпът на кръв към ума ти е отрязан в задушаваща хватка, не знаеш дали нападателят ти възнамерява да задържи натиска върху сънните ти артерии за десет секунди – достатъчни, за да изпаднеш в безсъзнание, – или за още по-дълго – докато сърцето ти спре, а умът ти загине. Бях приела, че привидението иска да ме убие.
Нямаше да мине много време, преди да ми се поиска да беше ме убило. Съвзех се с кисел, химически вкус в устата, който ме накара да заподозра, че съм била дрогирана. Изгарящата болка в китката ми беше придружена от странна неподвижност и тежест и от миризмата на мокър, покрит с мъх камък. Задържах очите си затворени и дишането си равномерно, опитвайки се да направя оценка на себе си и на обкръжението си, преди да се издам на всеки, който можеше да ме гледа, че съм в съзнание.