Потреперих силно. За момент бях толкова ужасена, че не можех да направя нищо друго, освен да се пуля. Потърсих в лицето нещо, каквото и да е, което да разпозная. Трябваха ми няколко минути, за да го открия в очите.
Те бяха мъртви, лимонени, нечовешки.
Малуш!
Изметох го преждевременно от игрална дъска. Грешах, толкова много грешах! Вампирът не бе мъртъв.
Това беше по-лошо от мъртъв.
Всички тези пъти, когато поглеждах привидението, когато го виждах през прозореца късно нощем или на уличката, или в гробището с Баронс, е бил Малуш, който ме е наблюдавал. Всички тези пъти, когато омаловажавах моя Мрачен жътвар като част от въображението ми, вампирът всъщност е бил там, някак. Потреперих отново. Била съм близо до него толкова често, без да осъзнавам в каква опасност съм. Той е бил в задната уличка в нощта, когато влязоха Сенките, в нощта, когато разбих гаража на Баронс. Започнал е да ме наблюдава малко след като го бях намушкала. Чудех се защо бе изчакал толкова дълго, за да действа.
Помъчих се да не гледам останалата част от него. Бе станала гротескна. Нищо чудно, че носеше качулката спусната ниско. Криеше лицето си. Погледнах настрани. Не можах да го понеса.
– Гледай ме, кучко! Виж делото си! Ти направи това с мен – изръмжа той.
– Не, не съм – казах мигновено. Може да не знам много, но знаех, че никога не бих направила нещо такова на никого, дори на най-лошия си враг.
– Напротив, ти го направи. А аз ще ти причиня по-лоши неща, преди да свърша. Ще умреш, когато аз умра. Може да минат седмици, може да минат месеци.
Погледнах отново към него и се опитах да говоря, но не можах. Лицето му, някога по готически, по байроновски красиво, сега бе чудовищно.
– Не съм направила това – настоях. – Няма начин. Аз само те намушках в корема. Не знам как останалото от теб е станало толкова... толкова... – оставих изречението да свърши там, по-милостиво и за двама ни. – Сигурен ли си, че не го е направил Баронс? – Не беше много мъдро от моя страна да обвинявам Баронс, но в момента, при тези обстоятелства, изобщо не се чувствах мъдра. Чувствах се малка и ужасена. Малуш ме смяташе за отговорна за това, в което се бе превърнал, а това, в което се бе превърнал, бе по-лошо от всичко, което бях виждала във филмите, които бях гледала, или в кошмарите, които бях имала.
– Ти ме намушка с копие, което убива Фае, кучко!
– Но ти не си Фае – възразих. – Ти си вампир.
– Части от мен бяха Фае – изсъска той.
Устата му не се затвори напълно, пръски слюнка прелетяха през решетките и попаднаха върху кожата ми. Пареха като киселина. Избърсах ръцете си в тениската.
– Какво? – недоумявах. Как можеше части от някого да са Фае? Но все пак точно така изглеждаше. Сякаш копието бе убило части от него. Късове от лицето на Малуш бяха все още мраморнобели и красиви по вампирски, други части бяха обезобразени като от проказа. Почерняла вена минаваше от дясната му буза, през челюстта и до средата на врата като изгнила жила в телешко. Буцата над лявото му око бе сива и влажна. По-голямата част от брадичката и долната му устна се бяха сринали в мокро септично разлагане. Беше ужасно. Не можах да спра да зяпам. Дългата му руса коса бе опадала, оголвайки подпухнал череп, нашарен от мрежа тънки, черни вени.
Осъзнах, че сигурно затова ръката ми бе потънала в корема му. Части от тялото му също се разлагаха, което обясняваше променените му походка и глас. Да не споменаваме устата, която не се затваряше и затрудняваше говора. Дали и отвътре гниеше? Отвратена, избързах ръка в дънките.
– Погледни ме! – каза той, жълтите му очи горяха като фенери в деформирания череп. – Проучи ме! Скоро ще познаваш това лице така добре, както и собственото си. Ще бъдем близки. Много близки. Ще умрем заедно – присви очи. – Знаеш ли коя е най-лошата част? – попита и не изчака отговор. – В началото виждаш как части от теб да гният. Взираш се в огледалото, мушкаш пръст в топящата се плът. Чудиш се дали трябва да изчегърташ изгнилото, или да го оставиш. Да го превържеш. Осъзнаваш, че ухото ти или част от стомаха ти вече не подлежат на поправка. Губиш себе си на степени. Мислиш, че можеш да живееш с това, но после заминава следващата част, после следващата и разбираш, че най-лошата част не е когато се будиш, за да откриеш, че още една част от теб вече не е жива, а нощите, когато лежиш буден в ужас какво ще откриеш на сутринта. Дали следващото ще бъде ръка? Око? Дали ще ослепея, преди да умра? Дали ще бъде езикът ми? Членът ми? Топките ми? Не реалността е това, което те погубва, а възможностите. Чакането, часовете, когато лежиш буден и се чудиш какво ще последва. Не е болката на момента, а очакването на следващата болка. Не е самото умиране. Това би било облекчение. А отчаянието да живееш, глупавата шибана нужда да продължиш много след като си намразил това, в което си се превърнал, много след като дори не можеш да понасяш да се гледаш. Ще изпиташ това, преди да съм свършил с теб – устните му (едната изваяна, розова и плътна, другата изгнила) оголиха зъбите. – Погледни ме! Живях като Смъртта с години. Играх тази роля за тях. Доставях Смърт на последователите ми, облечен като велика готическа съблазън. Давах им я в кадифе и дантела, миришеща на секс. Издигнах ги по-високо, отколкото са били с какъвто и да е наркотик. Танцувах с тях в смъртта. Разкъсвах гърлата им и пиех кръвта им, а те свършваха под тялото ми. Никой ли няма да направи същото за мен? Никой ли няма да танцува с мен в мрака?