В стените на влажната пещера имаше други килии или дупки. Някои бяха тесни и малки като кутии с решетки, в които да бъде напъхан някой. Други бяха достатъчно големи – за дузина затворници. Моята килия беше между други две, от които ме деляха решетки, но те бяха празни. В няколко килии отсреща понякога нещо мърдаше. Повиках другите обитатели, но нямаше отговор. Малуш ли бе създал това място, или се намирах в някаква древна тъмница, останка от по-варварски времена, заровена толкова дълбоко в земята, че е била забравена?
Облаци. Превъртях се и отново ги нарисувах на тавана. Треперех. Фрази като „дълбоко в земята“ просто не бяха за мен. Имах няколко приятели, които бяха пещерняци. Винаги съм мислела, че са откачалки. Защо да влизаш в земята по-рано, отколкото трябва?
Добавих слънце и ослепително бял плаж към илюзията, облякох се в розово. Нарисувах сестра си в картината.
Накрая заспах.
Разбрах, че е в пещерата с мен в мига, в който се събудих.
Фае, но не Фае. Можех да го усетя. Тъмен рак, грешност.
Главата ме болеше от спането върху каменна възглавница. Болката в китката бе намаляла от пищящи нерви до болка на плътта и кръвта, което бе много по-поносимо. Бях толкова гладна, че почти нямах сили да се движа. Да не мислеше да ме умори от глад? Бях чувала, че за около три дни можеш да се обезводниш. Колко дълго трябваше да карам? Нямах усет за време в това място. Дали часовете щяха да са като дни? Дали дните щяха да са като месеци? Колко време съм била в безсъзнание? Колко дълго бях спала?
От това колко бях гладна, прецених, че е минал поне ден, може би два. Имам бърз метаболизъм и трябва да ям често. При условие че ме хранеше и поеше, на какво щях да приличам след седмица? След месец?
Обърнах се предпазливо. В килията ми имаше хляб и малка кофа с вода. Нахвърлих им се като животно.
Докато късах хапки от сухия, твърд хляб и ги тъпчех в устата си, гледах Малуш през решетките. Беше с гръб към мен. Беше свалил качулката. Задната част на подутата му глава без коса изглеждаше гангренясала. Къдри дантела покриваха врата му и облечените с черни ръкавици ръце, където робата се бе дръпнала. Дори и разлагащ се, все още се обличаше в стил „готик“. Седеше пред ниската каменна плоча и ако не бърках, също ядеше нещо, като издаваше отвратителни звуци. Видях сребърния проблясък на срязване, чух звука от острие върху камък, хрущене. Чудех се с какво се хранят разлагащите се вампири. Според авторите на „Вампири за глупаци“ те не ядяха. Пиеха кръв. Тялото му и столът ми пречеха да виждам плочата.
Изядох хляба твърде бързо и в резултат в стомаха ми заседна твърда, горчива буца тесто. Въпреки ужасната жажда пих вода внимателно. Нямаше тоалетна в адската ми килия. Ирония са униженията, които ни се случват при значително по-големи проблеми. Сякаш да те убие врагът ти, не е чак толкова ужасно, колкото да си принуден да уринираш пред него.
Къде беше Баронс? Какво бе направил, когато не се бях появила в книжарницата онази нощ? Тръгнал е да ме търси? Още ли бе някъде навън и търсеше? Дали Малуш и Ловците бяха хванали и него? Отказах да повярвам. Нуждаех се от надежда. Със сигурност, ако Малуш бе хванал Баронс, щеше да се хвали, щеше да го е затворил някъде, където да го виждам. Беше ли се върнал в книжарницата, ядосан, мислейки, че отново съм отишла с В’лане и ще се върна следващия месец с бански и слънчев тен?
Къде беше гривната?
Защо, о, защо не му позволих да ме татуира? Какъв ми беше проблемът? Дори ако ме беше жигосал между бузите на петунията ми, нямаше изобщо да ми пука, стига сега да можеше да ме измъкне оттук. Какво съм си мислила? Бях такава идиотка!
„Една гривна може да бъде премахната, госпожице Лейн. Татуировка не може.“
Бях научила урока си по трудния начин. Въпросът беше дали щях да оцелея.
– Къде ми е копието? – попитах Малуш. Ако беше тук, сигурно и гривната беше тук.
– Копието не е твое, кучко – каза вампирът, вдигна ръка и поднесе нова хапка към устата си. Успях да зърна ръката му – носеше лъскави, твърди черни ръкавици. Чудех се дали ръцете му са започнали да гният и носи ръкавици, за да запази формата им. Той подъвка минута-две. – Никога не си била достойна за него. Пуснах слух, че е в мен. Който ме възстанови, ще го получи.
– Наистина ли мислиш, че можеш да бъдеш възстановен? – Приличаше на нещо, което е било съживено от гроба. Не виждах как такава щета може да бъде поправена.
Той не ми отговори, но усетих яда му, който смрази помещението.
– Ако си бил дясната ръка на лорд Господар, защо той не те излекува? Той предвожда Ънсийли. Трябва да е много могъщ – изпробвах аз.