Той изплю нещо. Зърнах червени жили, преди да падне на пода зад плочата. Сурово месо ли ядеше?
– Той е нищо в сравнение с Фае. Имам нужда от истинско Фае, пълнокръвно. Може би самата кралица ще дойде за копието и ще ми даде еликсира на живота в замяна. Ще ме направи истински безсмъртен.
– Защо да го прави, когато би могла просто да те убие и да вземе копието?
Той се извъртя и се взря в мен. Лимонените му очи бяха полудели от ярост. Облаците бяха моята илюзия. Кралицата, даряваща му вечен живот, бе неговата илюзия и аз току-що я разбих.
Повдигна ми се, преди да проумея какво виждах. Някои неща не трябва да бъдат филтрирани през съзнанието, те те удрят в стомаха. Парче сурова плът висеше наполовина извън гниещата му уста и той държеше още едно парче в ръка. Плътта беше розово-сива, капеща и блестеше с бели гнойни пъпки. Вече знаех какво ядеше.
Момче носорог беше оковано за плочата. Живо. Това, което беше останало от него, се гърчеше в агония. Малуш ядеше Ънсийли!
Хлябът моментално се превърна в развалена буца мая, която нарасна и бе на път да се излее. Не го допуснах. Трябваше ми енергия. Преглътнах трудно. Кой знае кога отново щеше да ме нахрани?
– Ти! Ти си този, който ги яде! Но защо? – Не беше съвпадение, че полуизядените тела бяха намерени там, където виждах моето привидение. Малуш бе този, който бе ял Момчето носорог в гробището онази нощ, когато го претърсвах. Той бе оставил полуизядения кошмар в контейнера точно зад книжарницата. Толкова близо, а аз не знаех!
Той натъпка хапката в устата си с пръсти. Тя трептеше и се съпротивляваше през цялото време. Виждах как „храната“ мърдаше зад бузите му. Плътта, която ядеше, не бе просто сурова. Както и онова Ънсийли на масата, тя бе още жива.
– Чудиш ли се, кучко? И аз ти се чудех. След като ме намушка, веднага ми стана лошо. Не знаех какво ми е. Лежах в леговището си отровен, осъзнавайки бавно какво си причинила с копието. Тогава започнах да мисля какво ще направя с теб. Реших да те шпионирам. В началото бях твърде слаб и можех само да те наблюдавам и да планирам, но отмъщението ме направи силен. То и изяждането на повечето от последователите ми – той се изсмя. – Докато лежах в онази стая, докато чаках този момент, вонящ до небето, и докато гледах как гния, проведох толкова много разговори, имах толкова много близки срещи с теб. Във всички тях ти ме боготвореше, преди да умреш. Искаш ли да ме опознаеш? Скоро ще научиш всичко. Ще наричаш мен лорд Господар – отхапа още едно парче. – Той ме научи да ги ям.
– Защо? За какво? – Ето най-после малко информация за врага ми.
– За да мога да ги виждам.
– Кои? Имаш предвид Фае? – попитах недоверчиво.
Той кимна.
– Да не казваш, че ако някой яде Ънсийли, ще развие способността да вижда Фае? Нормален човек или вампир?
Той сви рамене.
– Накарах двама от телохранителите си да ядат. Оказа се сполучливо.
Чудех се какво е направил с телохранителите. Не попитах. Не виждах как би оставил конкуренция в каквато ù да е форма да живее и евентуално да го предизвика. Ако Малуш наистина бе вампир, много се съмнявах, че би се кланял на някого.
– Защо лорд Господар е искал да ги виждаш?
– За да ме привлече за каузата си. Той искаше парите ми, връзките ми. Аз исках неговата сила. И щях да я отнема, цялата, но тогава се появи ти. Бях спечелил много от слугите му на моя страна. Те още ми служат – той натъпка още една хапка в устата си и затвори очи. За миг по съсипаното му лице се разля скверно изражение на чувствено удоволствие. – Не можеш да си представиш какво е усещането – каза той, докато дъвчеше бавно, почти усмихнат. После рязко отвори очи, трескави от омраза. – Или какво беше усещането, преди да ме повредиш. Беше изключителен наркотик. Даде ми власт в черните изкуства, сила на десет мъже, усили сетивата ми и лекуваше смъртни рани толкова бързо, колкото бяха нанесени. Направи ме непобедим. Сега съм лишен от този екстаз. Докато ги ям, съм силен и не мога да умра, но нищо повече. Заради теб!
Още една причина да ме мрази. Бях му отнела избрания наркотик. На всичко отгоре бях нанесла нелечима рана, заради която яденето на Ънсийли очевидно бе непреодолимо. Рана, която го убиваше бавно, една част Фае след друга. Не разбирах съвсем това.
– Яденето на Ънсийли превръща ли те във Фае накрая? Това ли правехте ти и лорд Господар? Ядяхте Фае, за да станете Фае?
– Майната му на лорд Господар! – изръмжа той. – Аз съм твоят свят сега.