За миг той се взря невиждащо. Прокара ръка по врата си и знаех, че се чуди как съм свалила амулета, след като той почти бе обезглавил последния му собственик, за да го изтръгне. После лицето му се изкриви от бяс. Той се нахвърли върху мен. Зъбите разкъсваха, юмруците летяха, опитваше се да си върне амулета, преди да успея да го използвам.
Свих се на кълбо, стисках амулета, предпазвах го и се съсредоточих върху него свирепо.
Нищо не се случи.
Нагънах горещото място в мозъка си и се опитах да наложа волята си. „Унищожи го! – наредих му. – Разкъсай го на парчета! Убий го! Спаси ме! Накарай го да умре! Нека живея! Накарай го да спре да ме удря, накарай го да спре, накарай го да спре!“
Но ударите продължаваха да валят. Не повлиявах на реалността никак.
Амулетът беше по-студен от смърт в ръката ми, студът се просмукваше нагоре към рамото ми. Излъчваше мрачна светлина, предлагайки ми смразяваща, необятна сила. Това арктическо нещо в ръката ми имаше призрачен живот. Усещах пулсирането му, туптенето на нетърпелив, мрачен пулс. Чувствах, че иска да го използвам. Жадуваше за цел, но имаше нещо, което не разбирах за него, нещо, което трябваше да сторя, за да го направя мой. Тогава разбрах, че не съм скъсала веригата. Амулетът се бе откъснал по своя собствена мрачна воля, бе избрал да дойде при мен, защото бе усетил, че мога да го използвам.
Но спираше дотук. Аз трябваше да разбера как да го накарам да действа.
Какво трябваше да направя?
Малуш бе забил зъби във врата ми, разкъсваше плътта. Твърдите му, напъхани в ръкавици юмруци бяха като движещи се със сто километра в час бухалки по страните ми. Опитваше се да ме принуди да се разгъна, за да вземе амулета. Болката бързо ставаше по-силна, отколкото можех да понеса.
Мрачната светиня беше безполезна.
Ако имах време да проуча как да я накарам да работи за мен, щях да имам шанс.
Успях само да вбеся истински Малуш. Доказах, че съм велика, а той не беше.
Той продължаваше да ме налага, когато внезапно проумях характера му. В същността си, под чудовищното злодейство, вампирът бе угаждащ си, разглезен грубиян. Изобщо не беше социопат, а изпуснато от контрол капризно дете, което не можеше да понася някой друг да има по-добри играчки, повече богатство или по-голяма власт, а в моя случай – да е по-велик от него. Ако не притежаваше всичко това, то щеше да го унищожи.
Припомних си телата, които бе оставил в имението на уелсеца. Ужасния начин, по който бяха убити хората.
Никой нямаше да дойде да ме спаси. Не можех да накарам амулета да работи. Колкото и да бе изгнил, аз никога нямаше да съм физически съперник на Малуш. Нямаше измъкване. Това бе истината.
Когато ти отнемат контрола над твоя свят, оставяйки те без друг избор, освен да умреш (единствената разлика е как го правиш – бързо или бавно), животът се свива до едно горчиво хапче. Болката, която изпитвах, го правеше по-лесно за преглъщане.
Нямаше да му позволя да ме направи инвалид.
Нямаше да му позволя да ми отнеме разсъдъка. Някои неща са по-лоши от смъртта.
Той бе ослепял от ярост, по-наситена отпреди. Беше на път да изгуби напълно контрол. Напрегнах се да я подхраня, да го избутам от ръба.
Спомних си какво ми каза Баронс за миналото на Джон Джонстън Джуниър. За мистериозната „случайна“ смърт на родителите му и за това колко бързо се бе отделил от всичко, което те бяха подкрепяли и защитавали. Спомних си как Баронс провокира Малуш с намеци за корените му и за вампирската мигновена ярост, нелогичната му омраза към собственото му име.
– Откога си ненормален, Джей Джей? – изпъшках между ударите. – Отпреди да убиеш родителите си ли?
– Името е Малуш, кучко! За теб – лорд Господар. А баща ми заслужаваше да умре. Наричаше се филантроп. Прахосваше наследството ми. Казах му да спре. Той не спря.
Баронс провокира Малуш, като го нарече Джуниър. Това беше моето име, което Алина ми даде. Нямаше да го извратя, като го наричам с него.
– Ти си този, който заслужава да умре. Някои хора са родени лоши, Джони.
– Никога не ме наричай така! Никога няма да ме наричаш така! – изкрещя той.
Бях улучила името, което вампирът мразеше дори повече от Джуниър. Беше ли това специалното за него име на майка му? Дали не беше умалителното на баща му?
– Не аз съм те направила чудовище. Ти си се появил такъв, Джони. – Почти бях обезумяла от болка. Не усещах ръцете си. От лицето и от врата ми капеше кръв. – Джони, Джони, Джони! – припях аз. – Джони, малък Джони! Никога няма да бъдеш нещо друго, освен...