Следващият удар превърна скулата ми в пихтия. Паднах на колене. Амулетът се изплъзна от ръката ми.
– Джони, Джони! – казах. Поне мислех, че казах. Убий ме, молех се! Убий ме сега!
Следващият удар ме размаза в задната стена на пещерата. Краката ми се натрошиха. Милостиво изпаднах в забвение.
Седемнадесет
Не знам откъде идват сънищата. Понякога се чудя дали са генетични спомени, или са съобщения от нещо божествено. Предупреждения може би. Сигурно идваме с книжка с инструкции, но сме твърде тъпи, за да я прочетем, защото сме я изхвърлили от „рационалния“ си ум като нерационален отпадък. Понякога мисля, че всички отговори, които ни трябват, са заровени в подсъзнанието ни, в сънищата. Книжката е точно там и всяка нощ, когато полагаме глава на възглавниците си, тя се отваря. Мъдрите я четат и я взимат под внимание. Останалите от нас се опитват колкото могат по-усърдно при събуждането да забравят всяко тревожно разкритие, което може да са намерили там.
Като дете имах повтарящ се кошмар. Сънят беше за четири отделни, едва различими вкуса. Два от тях не бяха толкова неприятни. Два обаче бяха толкова гадни, че се будех, задушавайки се от собствения си език.
Усещах един от гадните вкусове сега.
Просмукваше се през бузите и езика ми, караше ме да оголвам зъби и най-накрая разбрах защо никога не успях да го назова. Не беше вкус на храна или напитка. Беше вкус на емоция – съжаление. Дълбока, остра скръб, която извира от дъното на душата, за грешките, които сме направили, за действията, които е трябвало или не е трябвало да предприемем, много след като е твърде късно и нищо не може да бъде направено или развалено.
Бях жива.
Но не това беше моето съжаление.
Баронс се беше надвесил над мен.
И това не беше моето съжаление.
Беше изражението на лицето му, което ми казваше по-честно от лекарска прогноза, че няма да оцелея. Бях жива, но не задълго. Спасителят ми бе тук, моят странстващ рицар бе пристигнал, за да ме спаси, но аз бях провалила всичко.
Беше твърде късно за мен.
Бих могла да оцелея само ако не се бях отказала от надеждата.
Изхлипах. Мисля. Почти не усещах лицето си.
Какво ми каза в онази нощ, когато обрахме Роки О’Баниън? Слушах. Дори реших, че звучи ужасно мъдро. Просто не го бях разбрала. „Шийте зрящ без надежда, без непоклатима решителност да оцелее, е мъртъв Шийте зрящ. Шийте зрящ, който вярва, че го превъзхождат с оръжия и по численост, може да насочи това съмнение право в челото си, да дръпне спусъка и да пръсне собствения си мозък. Наистина има само две позиции, които човек може да заеме към каквото и да било в живота – надежда или страх. Надеждата укрепва, страхът убива.“.
Сега го разбрах.
– И-истински... ли си? – попитах едва. Бях разкъсала устните си със зъби. Езикът ми беше удебелен от кръв и съжаление. Знаех какво се опитвах да кажа. Не бях сигурна дали е разбираемо.
Той кимна мрачно.
– Беше... Малуш... жив – казах му.
С трепкащи ноздри и присвити очи той изсъска:
– Знам. Подушвам го тук, навсякъде. Това място вони на него. Не говори! По дяволите! Какво ти е направил? Какво си направила? Да не си го вбесила нарочно?
Баронс ме познаваше твърде добре.
– Той ми к-каза, че ти... няма... да дойдеш – беше ми студено, много студено. Освен това имаше странно малко болка. Чудех се дали това не означава, че гръбначният ми стълб е увреден.
Той се огледа диво наоколо, сякаш търсеше нещо, и ако беше който и да е друг мъж, щях да нарека емоционалното му състояние безумство.
– И ти му повярва? Не, не отговаряй! Казах да не говориш. Просто не мърдай! Мамка му! Мак! Мамка му!
Нарече ме Мак. Лицето ме болеше твърде много, за да се усмихна, но го направих вътрешно.
– Б-Баронс?
– Казах да не говориш! – изръмжа той.
Вложих цялата си енергия, за да продължа:
– Н-не ме оставяй... да умра... тук! – „Да умра... тук“ отекна слабо към мен. – Моля те! Отнеси ме... под... слънцето. – Погреби ме с бански, помислих. Положи ме до сестра ми!
– Мамка му! – избухна той отново. – Трябват ми неща! – Беше прав, отново оглеждаше пещерата с този обезумял вид. Чудех се какво ли ще намери тук. Шините нямаше да помогнат този път. Опитах се да му го кажа, но нищо не излезе. Опитах се също да му кажа, че съжалявам. Но и това не стана.
Сигурно бях мигнала. Лицето му беше близо до моето. Бе пъхнал ръка в косата ми. Дъхът му топлеше бузата ми.
– Тук няма нищо, което мога да използвам, Мак – каза той глухо. – Ако бяхме някъде другаде, ако имах определени неща, съществуват... заклинания, които бих могъл да направя. Но няма да живееш достатъчно дълго, за да те отнеса там.