Аз седнах. Аз седнах! Бях на ръба на смъртта, а сега отново бях цяла. Повече от цяла. Като насън прокарах ръце по лицето и тялото си.
Баронс седна до мен. Наблюдаваше ме, сякаш чакаше внезапно да ми изскочи втора, чудовищна глава. Ноздрите му трепкаха. Той зарови лице в мен и вдиша.
– Миришеш различно – каза грубо.
– Чувствам се различно. Но съм добре – уверих го. – Всъщност чувствам се удивително! – засмях се. – Чувствам се фантастично. Чувствам се по-добре отвсякога. Това е невероятно!
Станах, протегнах ръка и свих юмрук. Ударих каменната стена. Едва го усетих. Ударих я отново, силно. Кожата по кокалчетата ми се разкъса... и заздравя моментално. Кръвта едва бликна, преди раната да изчезне.
– Видя ли това? – възкликнах. – Силна съм. Аз съм като теб и Малуш, вече мога да ритам задници.
Изражението му бе мрачно, когато стана и тръгна. Тревожеше се твърде много. Казах му го.
– Ти не се тревожиш достатъчно – отвърна той.
Беше трудно да се тревожа, когато допреди малко чуках на вратата на Смъртта, а сега се чувствах, сякаш щях да живея вечно. Сякаш бях отскочила шокиращо бързо като лошо балансирано махало и бях рикоширала от дълбините на отчаянието до еуфория, от убийствено безсилие до невиждана сила, от раздиращ ужас до способността сама да ужасявам. Кой можеше да ме нарани сега? Никой!
Най-после усещах, че като Шийте зрящ имам някои предимства. По-големи от поразителната бързина на Дани. Аз имах свръхчовешка сила. Нямах търпение да я изпитам, да открия какво мога да правя. Бях замаяна от безстрашие. Бях пияна от сила, от това колко е добре да съм аз.
Затанцувах с лека боксьорска стъпка към Баронс.
– Удари ме!
– Не бъди глупава!
– Хайде, удари ме, Баронс!
– Няма да те ударя.
– Казах, удари... Ох! – той ме повали с удар. Костите ми вибрираха, когато главата ми се килна назад. И отново напред. Поклатих я. Нямаше болка. Засмях се. – Удивителна съм! Виж ме! Едва го усетих – танцувах от крак на крак, преструвайки се, че го удрям. – Хайде! Удари ме отново! – Кръвта ми бе наелектризирана, тялото ми – непроницаемо за всякакви рани.
Баронс клатеше глава.
Ударих го в челюстта и главата му се килна назад.
Когато се върна обратно, изражението му говореше: „Позволявам ти да живееш.“.
– Доволна ли си сега?
– Болеше ли?
– Не.
– Може ли да опитам отново?
– Купи си боксов чувал.
– Бий се с мен, Баронс! Трябва да разбера колко съм силна.
Той разтри челюстта си.
– Силна си – каза хладно.
Засмях се доволно. Тази южняшка красавица беше сила, с която трябва да се съобразяват. Беше невероятно. Бях могъща. Бях играч. Щом отново да си вземех копието, щях да бъда още по-добра. Игралното поле срещу злото току-що бе изравнено.
Говорейки за изравняване, исках Малуш. Мъртъв. Сега. Копелето бе разбило желанието ми за живот. Той беше живо, дишащо напомняне за срама ми.
– Случайно да видя Малуш по пътя насам? Като говорим за това, как ме намери? Той излъга за гривната, нали?
– Не го видях, но бях по-загрижен да намеря теб. Пещерната система под Бърен е огромна. Ще те изведа – погледна часовника си. – С малко късмет, ще излезем оттук за час.
– След като убием Малуш.
– Ще се върна и ще се погрижа за Малуш.
– Не – казах ледено. Хвърлих му поглед, който го предизвикваше да спори. Бях напомпана с адреналин. Нямаше начин да оставя някой друг да се бие в тази битка вместо мен. Тя беше моя. Бях платила за нея с кръв.
– Дай на жена малко сила – каза той сухо.
– Той ме пречупи, Баронс – гласът ми потрепери.
– Всеки, когото си заслужава да познаваш, се пречупва поне веднъж. Веднъж. Няма срам, няма безчестие, ако оцелееш. Ти успя.
– Ти пречупвал ли си се някога? – попитах. Кой и какво е могло да пречупи Джерико Баронс?
Той се взря в мен през мъждиво осветената пещера. Светлината от факлите трепкаше по мургавото му лице, вдълбаваше бузите му и караше очите му да изглеждат като кладенци, изпълнени с тлеещи въглени.
– Да – каза той накрая.
По-късно щях да питам как, кой. Сега исках само да знам:
– Уби ли копелето?
Не бях сигурна дали извивката на устата му беше усмивка, но не знаех как иначе да я определя.
– С голи ръце. След като убих жена му – той махна с ръка към вратата на килията. – Ти води, госпожице Лейн! Аз ще пазя гърба ти.
Отново бях „госпожице Лейн“. Очевидно бях Мак единствено смъртно ранена или умираща. Щяхме да говорим и за това по-късно.
– Той е мой, Баронс! Не се бъркай!
– Освен ако не успееш да се справиш с него.