– Ще се справя – заклех се.
Пещерната система беше огромна. Чудех се как Баронс изобщо ме е намерил. Носехме факли, които взехме от стената, изкачвахме се и се спускахме през тунели и пещери без ред. Бях виждала снимки на туристическите части на Бърен. Изобщо не бяха като тези тук. Бяхме много по-дълбоко под земята и много далеч от отъпканите пътеки, в неизследваните части на лабиринта от пещерни системи. Представих си, че ако безразсъдни пещерняци някога намереха пътя насам, Малуш просто щеше да премахне проблема, като ги изяде.
Никога нямаше да открия пътя си навън.
Бях боса, но или скалите не порязваха краката ми, или раните заздравяваха още щом се отвореха. При нормални обстоятелства за мен мракът и тесните пространства биха били причина за силна тревога, но това Ънсийли, което изядох, бе направило нещо с мен. Не изпитвах страх. Беше ободрително. Сетивата ми бяха изключителни. Можех да виждам на слабата, трепкаща светлина на факлите толкова добре, колкото и на дневна светлина. Можех да чуя създанията, които ровеха в земята. Подушвах повече миризми, отколкото можех да разпозная.
Малуш се бе нанесъл тук. Беше пренесъл в пещерите повечето викториански мебели, които видях в къщата му. В една зала, която бе превърнал в пищен готически будоар, видях моята четка за коса на една маса до легло, покрито с лекьосана сатенена покривка. До четката имаше черна свещ, няколко мои косъма и три малки шишенца.
Баронс отвори едно шишенце, подуши.
– Той те е шпионирал, проектирайки себе си. Някога имала ли си чувството, че те наблюдават?
Разказах му за привидението. Натъпках четката в задния си джоб. Не исках да докосвам нищо, което той бе докосвал, но нямаше да оставя части от себе си тук, под земята, в адското му владение.
– И никога не ми каза? – избухна той. – Колко пъти го видя?
– Хвърлих фенерче през него. Мислех, че не е истински.
– Как да те опазя жива, ако не ми казваш всичко? – сопна се той.
– Как очакваш да ти казвам всичко, когато ти никога не ми казваш нищо? Не знам нищо за теб.
– Аз съм този, който ти спасява живота. Това не ти ли говори нещо?
– Да, но защо? Защото имаш нужда от мен. Защото искаш да ме използваш.
– Защо бих искал да те спасявам? Защото те харесвам? По-добре да си полезна, отколкото харесвана. Харесването е емоция. Емоциите – той вдигна ръка и я сви в юмрук – са като да държиш вода. Отваряш ръка, там няма нищо. По-добре да си оръжие, отколкото жена.
Точно сега бях и двете. И исках Малуш.
– Можеш да ми дъвчеш петунията по-късно. И аз има да те хокам.
Намерихме копието в подплатена с кадифе кутия до лаптопа му. Чудех се как лаптопът работи тук долу, но осъзнах, че всички светлини по него бяха с онзи странен синьо-черен нюанс на студена светлина, която амулетът излъчваше. Малуш го захранваше с черна магия.
– Чакай! – Баронс набра няколко команди и екранът светна. За част от секундата се появи страница с текст, а после от компютъра изригнаха ледени искри и той угасна завинаги.
– Успя ли да зърнеш нещо? – попитах.
– Имаше много наддаващи за копието. Видях две от имената – отвърна той и отново погледна часовника си. – Взимай копието и да тръгваме!
Посегнах към копието, сгушено в кадифето, и точно щях да го извадя от кутията, когато се дръпнах, ударена от внезапна ужасна мисъл.
Хлопнах капака. Когато взех кутията и я пъхнах под мишница, Баронс ме изгледа със странен поглед. Свих рамене и продължихме.
Напуснахме будоара и влязохме в друга пещера, натъпкана с книги, кутии и буркани със съдържания, които не подлежат на описание. Както изглеждаха нещата, Малуш се бе забъркал в черна магия много преди да срещне лорд Господар. Сред колекцията на вампира от отвари, пудри и настойки имаше пръснати момчешки съкровища. Почти успях да видя британското момче, невидимо в сянката на видния си властен баща, намразило всичко. Видях го да се бунтува. Да се очарова от света на готиката, толкова различен от неговия. Да изучава черна магия. Да планира убийството на баща си на двайсет и четири годишна възраст. Малуш е бил чудовище много преди да се откаже от християнството.
Складовата пещера се отваряше в дълъг, широк тунел, осветен от факли. На стената имаше стоманена врата. Беше заключена. Нито Баронс, нито аз можахме да я отворим с ритници. Баронс положи двете си длани върху нея. След един дълъг миг каза: „А!“ и бързо замърмори неразбираеми думи. Вратата се отвори, разкривайки тясна и дълга около четиристотин метра пещера. В нея имаше килии с Ънсийли. Тук беше личният запас на Малуш. Чудех се как ги е заловил.