Внезапно го усетих – водовъртеж от гниене и ярост, спускащ се по тунелите към нас.
– Той идва насам – казах на Баронс. – Мисля, че има нужда от храна. Каза, че трябва да яде постоянно.
Баронс ме изгледа остро.
Знаех точно какво мисли.
– Не е защото е пристрастяващо – защитих се аз, – а защото части от него са се превърнали във Фае от яденето на Ънсийли и копието е отровило тези части.
Баронс се взря в мен.
– Части от него са се превърнали във Фае? И копието го е отровило? И ти си знаела това, преди да ядеш Ънсийли?
– Припомни си алтернативата, Баронс!
– Ето защо остави копието в кутията и я затъкна под ръката си. Боиш се да го носиш сега, нали?
– Преди имах оръжие. Сега аз съм оръжие – заявих. Обърнах се и тръгнах да излизам от пещерата, като нямах намерение да разкривам колко дълбоко ме тревожеше това, че може да съм се сдобила не само със силата на Фае... но и с неговата слабост. Вече не исках да докосвам копието. Ако случайно се набодях, щях ли и аз да започна да гния? В какво щях да се превърна? Подобна на врага по колко начина? – Той е на път – казах през рамо. – Предпочитам да не яде отново.
Баронс пристъпи зад мен и затвори вратата. Измъкна шишенце от джоба си и осъзнах, че е отмъкнал някои от нещата на вампира. Пръсна няколко капки на вратата и заговори отново на онзи език, който не разбирах. Огледа се наоколо и познах, че това, което видя, не му харесва. – Добрият войник избира мястото на битката. Ти си споделила същата плът с него. Ако можеш да го усещаш, обзалагам се, че и той може да те усети. Ще те последва.
– Какво търсим?
– Място без изход. Искам това да свърши бързо.
Пещерата, която избрахме, беше малка, тясна и изпълнена със сталактити и сталагмити. Имаше един вход, който Баронс възнамеряваше да запечата, щом Малуш влезе. Подадох му кутията с копието. Той ми направи знак да го скрия зад купчина камъни. Нямаше да дам на Малуш възможността да използва оръжието срещу мен. Освен това вече бях установила, че то е убило само части от него, а това не бе достатъчно. Исках го мъртъв целия.
– Как да убия вампир? – попитах Баронс.
– Надявай се да не е!
– Не ми харесва този отговор.
Той сви рамене.
– Само този мога да ти предложа, госпожице Лейн.
Усещах Малуш, че се приближава. Баронс бе прав. Някак ястието, което бяхме споделили, ни беше свързало. Не се съмнявах, че може да ме усети така ясно, както и аз него.
Вампирът беше вбесен... и гладен. Не бе успял да влезе в хранилището си. Каквото и да бе направил Баронс, входът бе запечатан успешно. Казах ви, че моят загадъчен домакин има бездънна торба с трикове. Наистина започвам да се чудя откъде ги взима.
Той беше близо. Тялото ми бръмчеше от очакването.
Малуш пристъпи през отвора. Беше смъкнал качулката и усмивката му бе повече от страховита.
– Все още не си достоен противник за мен, кучко.
Беше застанал на входа, осветен отзад от факли, черната му роба шумолеше. Усещах емоциите, които се носеха от разложената му плът. Миришеше толкова безстрашно, колкото се чувствах аз. Той вярваше в това, което каза. Щях да му докажа, че греши. Присвих очи, преценявайки го. Сигурно мислеше, че ме превъзхожда, но бягството ми го бе разтревожило и той нямаше да пристъпи в пещерата, докато не разбереше как съм успяла.
Присмях му се:
– Ела и ме хвани тогава!
– Как се измъкна от килията?
– Остави я отключена – излъгах.
Той обмисли това за момент.
– Няма начин да си помръднала. Счупих ти и двата крака. И ръцете. Как стигна до Ънсийли?
– По същия начин, по който омагьосах малкия ти „хладилник“ долу. Добра работа свърших, нали? Не можа да влезеш. Имам малко представа от черна магия. Ти ме подцени.
Той ме проучи. Знаеше колко могъща бе магията на хранилището му и ако можех да си служа с черна магия до такава степен, значи бях способна на много неща. Усетих как се отпуска.
– Това прави нещата много по-интересни. Знаеш ли, поиграх си с тази идея. Сега ще изгнием заедно. Ще те нахраня още и ще те намушкам със собственото ти шибано копие.
Очевидно още не знаеше, че копието липсва.
– Донеси го! – измърках.
Той развърза робата си и я остави да падне на пода. По бухналата му дантелена риза имаше петна. Носеше корави, тесни кожени панталони. Подозирах, че е по същата причина, по която носеше корави ръкавици. Исках да влезе в пещерата. Тогава Баронс щеше да запечата изхода и нямаше да има път навън.
Затанцувах като боксьор.
– Хайде, Джони, да поиграем!
Той се мушна през входа с нечовешка скорост и сключи ръка около врата ми. Видях Баронс да се издига зад него и му изстрелях безсловесна команда: „Не се намесвай!“.