Сграбчих китката на Малуш и го ритнах в чатала с коляно със силата на десет мъже. Плътта между краката му бе твърде мека. Коляното ми се плъзна няколко сантиметра в тялото му.
– Не усещам нищо там, кучко – изплю той.
– Ами тук? – цапнах го по ухото с цялата си сила. Кръв шурна от черепа му и той се олюля. Гледах как раната се изцерява толкова бързо, колкото бе нанесена. Дали и с мен щеше да стане така?
Скоро разбрах. Той счупи носа ми. Носът се намести сам. Едва не му откъснах ръката от рамото. Тя вися безполезно няколко мига, после той ме удари отново, силно както винаги.
– Когато свърша с теб, кучко, ще отида в Ашфорд. Помниш ли малката си изповед? – присмя ми се той. – Каза ми, че майка ти е там. Може би ще те оставя жива достатъчно дълго, за да видиш какво ще направя с нея.
Размазах лицето му в каша от кървава плът. Щеше да свърши тук и сега. Малуш никога нямаше да излезе от тези пещери, дори да трябваше да остана тук цяла вечност. Той се опита да откъсне ухото ми. Аз почти го захапах, но размислих, не ми бяха съвсем ясни вампирските правила. Не исках кръвта му да стигне до устата ми. Ритнах го в коляното. Когато то се раздроби и той политна надолу, аз паднах върху него, ритах, удрях, ръмжах.
Усетих как нещо в мен се развива и ми хареса.
Времето загуби смисъла си за мен. Ние бяхме като неразрушими машини. Биехме се до безсъзнание, дълго след точката на разума. Аз съществувах само за едно – да го накарам да падне, да остане долу и повече да не помръдне. Вече не знаех кой е той. Вече не ми пукаше коя съм аз. Нещата се бяха разградили до най-основните термини. Малуш вече нямаше дори име или лице. Той беше Враг. Аз бях Унищожител. Разбирах само повелята на битката, жаждата да убия.
Запратих го в стената на пещерата. Той ме запрати в сталагмит с човешки ръст, който се разпадна от удара. Станах и отново се счепкахме, удряхме, ритахме, грухтяхме.
Внезапно Баронс застана между нас и ни раздели със сила.
Обърнах се към него, ръмжейки:
– Какво правиш, по дяволите?
– Ти! – Малуш изглеждаше зашеметен. – Как се озова ти тук? Оставих гривната на уличката. Няма начин да си ме проследил.
Зяпнах Баронс. Как ме беше намерил?
– Не се бъркай, Баронс! Битката е моя.
Баронс ме изненада напълно с половин дузина бързи удара в главата и стомаха.
Превих се на две замаяна.
Малуш се засмя.
Бях приведена ниско, ребрата ми пукаха и се възстановяваха за няколко секунди. Гърдите ми горяха сякаш дробът ми беше пробит.
Малуш спря да се смее със задавен звук.
Когато се изправих, Баронс държеше Малуш с ръка през врата. Удари ме отново и аз отново се превих. Баронс се бе сдържал, когато ме удари първия път. Беше ме потупал любовно в сравнение с това, което ми сервира сега.
Копелето го направи още три пъти. Всеки път, щом станех, юмрукът му се стоварваше върху лицето ми, преди да мога да се изправя изцяло. Чувствах се така, сякаш мозъкът ми дрънчеше в черепа.
Петия път, когато станах, Малуш бе на земята, неподвижен. Разбрах защо. Главата му вече не беше на раменете. Той го беше убил! Баронс бе отнел възможността да си отмъстя, бе ми отнел удоволствието да унищожа този, който едва не унищожи мен!
Нахвърлих се върху него. Беше опръскан с кръв, дишаше тежко, главата му бе отпусната, очите присвити, а яростта се изливаше от него на плътни, опасни вълни. Как смееше да е ядосан на мен? Аз бях обидената! Моята битка бе прекъсната, в мен бе запечатана жажда за кръв, турбодвигател бе форсиран до червената линия.
– Вампирът беше мой, Баронс!
– Провери зъбите му, госпожице Лейн! – каза той – Те са козметични удължения. Не е бил вампир.
Ударих го леко по рамото.
– Не ми пука какъв е бил! Това беше моят бой, копеле!
Той ме удари със същата лека, предупредителна сила.
– Твърде дълго време ти трябваше, за да го довършиш.
– Кой си ти, за да решаваш колко дълго е твърде дълго? – тупнах го още веднъж по рамото.
Той върна удара със същата сила.
– Ти се наслаждаваше.
– Не съм!
– Усмихваше се, подскачаше на пръсти, насъскваше го.
– Опитвах се да приключа боя! – ударих го по рамото, този път силно.
– Изобщо не се опитваше да го приключиш – сопна се той и също ме удари. Едва не се катурнах. – Ти удължаваше битката. Перчеше се.
– Не знаеш за какво говориш, мамка му! – извиках.
– Вече не виждах разлика между вас двамата – изрева той.