Забих юмрук в лицето му. Лъжите се изтърколват встрани от нас. Истините са тези, които най-силно се стараем да заглушим.
– Тогава не си гледал достатъчно добре. Аз съм тази с циците.
– Знам, че ти си тази с циците. Те са в шибаното ми лице всеки шибан път, когато се обърна.
– Може би трябва да контролираш либидото си, Баронс.
– Да ти го начукам, госпожице Лейн!
– Само опитай! Ще ти наритам задника.
– Мислиш, че можеш ли?
– Дай да видим!
Той се вкопчи в тениската ми и ме притегли към себе си, докато носовете ни се докоснаха.
– Ще си го получиш, госпожице Лейн. Но помни, че ти го поиска! Така че, дори не си помисляй да се опиташ да потупаш по тепиха и да се откажеш от боя!
– Да чуваш някой да реве „чичо“, тук, Баронс? Аз не чувам.
– Добре.
– Добре.
Той пусна тениската ми, сграбчи косата ми и допря устата си до моята.
Аз избухнах.
Избутах го и го притеглих по-близо. Той ме върна обратно и ме дръпна по-плътно към тялото си. Издърпах косата му. Той издърпа моята. Не се бореше честно. Всъщност бореше се съвсем честно. Не предлагаше учтивости.
Захапах устната му. Той ме препъна и ме бутна на каменния под. Ударих го. Настани се между краката ми.
Разкъсах ризата му отпред, оставих я да виси на парцали от раменете му.
– Харесвах тази риза – изръмжа той. Надигна се над мен като тъмен демон, лъщеше на светлината на факлите, от него капеха пот и кръв, торсът му бе покрит с татуировки, които изчезваха под колана на панталона му.
Той сграбчи края на тениската ми, разкъса я до врата ми и вдиша рязко.
Ударих го. Ако и той ме беше ударил, не можах да го усетя. Устата му отново беше върху моята; усетих горещата коприна на езика му, острото преднамерено скърцане на зъбите му, размяната на дъх и тихите, отчаяни звуци на нуждата. Цунами от похот – без съмнение подсилена от Фае в кръвта ми – се разби в мен, поваляйки ме и повличайки ме в едно опасно море. Нямаше спасителна лодка в тези дълбоки, убийствени води, нито дори фар, който да осветява пътя ми към брега със своето меко, кехлибарено обещание. Съществуваше само бурята на Баронс и тази, която, изглежда, бях аз и дори да имаше тъмни сенки, движещи се във водите под краката ми, които трябваше да огледам добре и да размисля дали да се опитвам да плувам в тях, не ми пукаше.
Той се прилепи към мен и започна подлудяващо еротично и ритмично блъскане и триене. „Самотно момче. Сам мъж. Сам в пустинята под кървавочервена луна. Война навсякъде. Винаги война. Спиращ дъха вятър сироко, помитащ всичко над коварните отсяващи се пясъци. Пещера в скална стена. Убежище? Никъде не беше останало убежище.“ Езикът на Баронс беше в устата ми и някак аз бях вътре в Джерико Баронс. Образите бяха негови.
И двамата чухме звука в един и същи момент и се разделихме толкова бързо, както се бяхме събрали, пръскайки се в противоположните страни на малката пещера.
Задъхана, се взрях в него. Той дишаше тежко, бе присвил очи.
„Още ли е омагьосан?“ – произнесох само с устни, като имах предвид входа на пещерата.
„Само да задържа. Не да прогонва.“
„Е, омагьосай го отново!“
„Не е толкова лесно.“
Той се стопи в сенките зад един сталагмит.
Съсредоточих вниманието си върху вратата, опитах се да усетя какво идваше и се вцепених.
Фае... но не Фае. Последвано от поне десет Ънсийли.
Загледах се покрай тялото на Малуш към входа, напрегната като пружина. Проблясък на злато и сребро привлече окото ми в светлината на мъждукащата факла.
Амулетът! Как можах да забравя? Беше затрупан на купчинка от веригата, между тялото на Малуш и вратата. Трябва да беше паднал, когато Баронс обезглави вампира.
Стъпките приближаваха.
Хвърлих се към Светинята.
Крак в ботуш стъпи отгоре ù точно когато стигнах до нея. Плъзнах поглед нагоре по крака и погледнах право в очите убиеца на сестра ми.
Осемнадесет
Лорд Господар отмести поглед от мен и с бегъл интерес извърна очи към Малуш.
– Дойдох да го довърша сам – каза. – Беше наистина зле. Ти ми спести неприятностите. Как го направи? – Той ме огледа – кръвта по лицето ми, дрехите и ръцете, очебийната липса на наранявания. Бавна усмивка се разля по екзотичното му, красиво лице. – Яла си Ънсийли, нали?
Не казах нищо. Но, предполагам, прочете нещо в очите ми. Зад него на входа стояха около дузина Ънсийли от каста, която не бях виждала. Носеха черни униформи с червени отличителни знаци, очевидно негова лична охрана.
Той се засмя.
– Каква изненада си ти! Красавица като сестра си, но Алина никога нямаше да го направи.