Выбрать главу

Забих юмрук в лицето му. Лъжите се изтърколват встрани от нас. Истините са тези, които най-силно се стараем да заглушим.

– Тогава не си гледал достатъчно добре. Аз съм тази с циците.

– Знам, че ти си тази с циците. Те са в шибаното ми лице всеки шибан път, когато се обърна.

– Може би трябва да контролираш либидото си, Баронс.

– Да ти го начукам, госпожице Лейн!

– Само опитай! Ще ти наритам задника.

– Мислиш, че можеш ли?

– Дай да видим!

Той се вкопчи в тениската ми и ме притегли към себе си, докато носовете ни се докоснаха.

– Ще си го получиш, госпожице Лейн. Но помни, че ти го поиска! Така че, дори не си помисляй да се опиташ да потупаш по тепиха и да се откажеш от боя!

– Да чуваш някой да реве „чичо“, тук, Баронс? Аз не чувам.

– Добре.

– Добре.

Той пусна тениската ми, сграбчи косата ми и допря устата си до моята.

Аз избухнах.

Избутах го и го притеглих по-близо. Той ме върна обратно и ме дръпна по-плътно към тялото си. Издърпах косата му. Той издърпа моята. Не се бореше честно. Всъщност бореше се съвсем честно. Не предлагаше учтивости.

Захапах устната му. Той ме препъна и ме бутна на каменния под. Ударих го. Настани се между краката ми.

Разкъсах ризата му отпред, оставих я да виси на парцали от раменете му.

– Харесвах тази риза – изръмжа той. Надигна се над мен като тъмен демон, лъщеше на светлината на факлите, от него капеха пот и кръв, торсът му бе покрит с татуировки, които изчезваха под колана на панталона му.

Той сграбчи края на тениската ми, разкъса я до врата ми и вдиша рязко.

Ударих го. Ако и той ме беше ударил, не можах да го усетя. Устата му отново беше върху моята; усетих горещата коприна на езика му, острото преднамерено скърцане на зъбите му, размяната на дъх и тихите, отчаяни звуци на нуждата. Цунами от похот – без съмнение подсилена от Фае в кръвта ми – се разби в мен, поваляйки ме и повличайки ме в едно опасно море. Нямаше спасителна лодка в тези дълбоки, убийствени води, нито дори фар, който да осветява пътя ми към брега със своето меко, кехлибарено обещание. Съществуваше само бурята на Баронс и тази, която, изглежда, бях аз и дори да имаше тъмни сенки, движещи се във водите под краката ми, които трябваше да огледам добре и да размисля дали да се опитвам да плувам в тях, не ми пукаше.

Той се прилепи към мен и започна подлудяващо еротично и ритмично блъскане и триене. „Самотно момче. Сам мъж. Сам в пустинята под кървавочервена луна. Война навсякъде. Винаги война. Спиращ дъха вятър сироко, помитащ всичко над коварните отсяващи се пясъци. Пещера в скална стена. Убежище? Никъде не беше останало убежище.“ Езикът на Баронс беше в устата ми и някак аз бях вътре в Джерико Баронс. Образите бяха негови.

И двамата чухме звука в един и същи момент и се разделихме толкова бързо, както се бяхме събрали, пръскайки се в противоположните страни на малката пещера.

Задъхана, се взрях в него. Той дишаше тежко, бе присвил очи.

„Още ли е омагьосан?“ – произнесох само с устни, като имах предвид входа на пещерата.

„Само да задържа. Не да прогонва.“

„Е, омагьосай го отново!“

„Не е толкова лесно.“

Той се стопи в сенките зад един сталагмит.

Съсредоточих вниманието си върху вратата, опитах се да усетя какво идваше и се вцепених.

Фае... но не Фае. Последвано от поне десет Ънсийли.

Загледах се покрай тялото на Малуш към входа, напрегната като пружина. Проблясък на злато и сребро привлече окото ми в светлината на мъждукащата факла.

Амулетът! Как можах да забравя? Беше затрупан на купчинка от веригата, между тялото на Малуш и вратата. Трябва да беше паднал, когато Баронс обезглави вампира.

Стъпките приближаваха.

Хвърлих се към Светинята.

Крак в ботуш стъпи отгоре ù точно когато стигнах до нея. Плъзнах поглед нагоре по крака и погледнах право в очите убиеца на сестра ми.

Осемнадесет

Лорд Господар отмести поглед от мен и с бегъл интерес извърна очи към Малуш.

– Дойдох да го довърша сам – каза. – Беше наистина зле. Ти ми спести неприятностите. Как го направи? – Той ме огледа – кръвта по лицето ми, дрехите и ръцете, очебийната липса на наранявания. Бавна усмивка се разля по екзотичното му, красиво лице. – Яла си Ънсийли, нали?

Не казах нищо. Но, предполагам, прочете нещо в очите ми. Зад него на входа стояха около дузина Ънсийли от каста, която не бях виждала. Носеха черни униформи с червени отличителни знаци, очевидно негова лична охрана.

Той се засмя.

– Каква изненада си ти! Красавица като сестра си, но Алина никога нямаше да го направи.