Обърнах се.
Той се съсредоточи в пътя.
Довършихме пътуването в същата напрегната тишина, в която го започнахме.
– Дръж това! – каза Баронс, когато се обърна да заключи вратата на гаража. Вече имаше алармена система и той натисна няколко цифри на клавиатурата.
Беше почти призори. С ъгълчето на окото си видях как Сенките се носят неспокойно и отчаяно на ръба на Мрачната зона като мухи, хванати на мухоловка.
Приех крехката стъклена топка. Тънка като черупка на яйце и чуплива, тя бе в невероятен цвят като вечно променящите се нюанси на робата на В’лане онзи ден на плажа на Фае. Поех я внимателно, наясно с увеличената си сила. Бях изкривила вратата на майбаха само защото я затворих твърде силно. Баронс още бе ядосан за това. Никой не харесва тези, дето тряскат врати, бе изръмжал.
– Кълбото Д’Жай. Реликва от един от кралските домове на Сийли.
– Невъзможно. Не е ОС – казах му.
Той ме погледна.
– Напротив. Е.
– Не, не е – казах. – Разбирам от тези неща, помниш ли?
– Да – повтори той внимателно. – Това е.
– Не, не е.
За момент помислих, че ще изпаднем в препирня „е/не е“. Взряхме се един в друг, непоколебими в мнението си.
После очите му се разшириха, сякаш от стряскаща мисъл.
– Извади копието от кутията, госпожице Лейн! – отсече той.
– Не виждам смисъл и предпочитам да не го правя – повече не исках да го докосвам. Бях мъчително наясно с плътта на Ънсийли в мен. Нямах представа доколко ме е променила и докато не опознаех новите си ограничения, имах намерение старателно да избягвам всичко, способно да нарани Фае.
– Тогава просто я отвори! – изсъска той.
Можех да го направя, но все още не виждах смисъл. Измъкнах я изпод мишницата си и вдигнах капака. Погледнах копието. Трябваше ми малко време, докато осъзная истината.
Не усетих копието.
Изобщо.
Всъщност, дадох си сметка, не го усетих в будоара на Малуш. Просто го видях там, в кутията.
Съсредоточих се силно върху него. Не усещах и най-лекото изтръпване. Моят усет на Шийте зрящ бе мъртъв. Не изтръпнал. Не уморен. Изчезнал. Поразена, извиках:
– Какво ми е?
– Ти яде Фае. Сметни сама!
Затворих очи.
– Фае не може да усеща ОС на Фае.
– Точно така. И знаеш ли какво значи това? Това, госпожице Лейн, значи, че вече не можеш да намериш Шинсар Дъб. По дяволите! – изруга той, обърна се рязко на пети и влезе в книжарницата.
– По дяволите! – повторих като ехо. Това означаваше, че Баронс вече няма нужда от мен. Нито пък В’лане. С всичките си свръхчовешки сили, внезапно вече не бях толкова специална.
„Винаги има лоши страни“ – бе ме предупредил той.
Това беше много лошо.
Бях загубила всичко, което бях, за да стана отчасти Фае с фатална слабост.
Останах в леглото цялата неделя, като спах през повечето време. Ужасите, които изживях, ме изчерпаха. Изглежда, бързото ми, неестествено излекуване също бе взело своята цена. Човешкото тяло не е създадено така, че да се възстанови, след като веднъж е стигнало до смъртта. Дори не разбирах какво се бе случило с мен на клетъчно ниво. Въпреки изтощението ми, Фае в мен продължаваше да се чувства нервно и агресивно, сякаш под кожата ми гъмжеше от мънички войници.
На пресекулки задрямвах и сънувах кошмари. Бях на студено място, от което нямаше път за бягство. Извисяващи се стени от лед ме заобикаляха и ме затваряха. Някакви създания бяха издълбали пещери в скованите, отвесни скали над мен и ме гледаха. Някъде там имаше дворец, чудовищна крепост от черен лед. Усещах, че тя ме привлича, знаех, че ако я намеря и вляза през тези неприветливи врати, никога няма да бъда същата.
Събудих се трепереща и застанах под горещия душ, докато топлата вода не свърши. Затрупана с одеяла, взех лаптопа и се опитах да отговоря на няколко имейла от приятели, но не разбирах нещата, за които пишеха. Купони, желатинови шотове, кой с кого спи и той каза/тя каза просто не влизаха в мозъка ми точно сега.
Спах. Сънувах отново студеното място. Отново взех горещ душ, за да се стопля. Погледнах часовника. Беше понеделник, девет сутринта. Можех да остана в леглото цял ден и да се крия или пък да се изгубя в утехата на рутината.
Избрах рутината. Понякога е опасно да спреш и да мислиш. Понякога трябва просто да продължиш напред.
Насилих се да се спретна. Почистих лицето си, сложих маска, обръснах краката си. Порязах коляното си под душа и го намазах с паста за зъби. На този трик ме бе научила Алина, когато за първи път започнах да се бръсна и накълцах глезените си няколко пъти. Докато кръвта избиваше в бледия син гел, сълзите ми щяха да рукнат. В този момент, ако имах възможността да се плъзна в света на Фае и да прекарам отново малко време с нея, щях да бъда твърде слаба.