– Не съм свършил – каза той. – Няма да свърша, докато не умреш.
– Докато един от нас умре – съгласих се. – Махай се! – дръпнах копието от щанда и хванах здраво дръжката.
Трябваше да го оставя да влезе в Мрачната зона онзи ден. Вместо това заради вина за минали грехове, спасих живота му. Каква идиотка съм била!
Загледах се към вратата, след като той си тръгна. Пулсът ми дори не се бе ускорил. Сложих табелата, отидох до тоалетната, после отворих отново.
Баронс не се появи в понеделник вечер, нито във вторник. Сряда мина и замина без следа от него. В четвъртък станаха пет дни, откакто го видях за последен път. Никога не бе стоял толкова дълго настрани.
Ставах нетърпелива. Исках да задам въпроси, да отправя обвинения. Спомнях си битката, която бе свършила в обезпокоителна похот. Всяка вечер седях в задната част на магазина с часове пред тихо съскащия газов огън, преструвайки се, че чета, в очакване на Баронс.
Книжарницата беше огромна и тиха и аз се чувствах самотна, на хиляди километри от дома.
След пет дни се пречупих и набрах ДБ на мобилния телефон, който ми даде. Нямаше отговор.
Загледах се в дисплея, превъртайки краткия списък с контакти: ДБ, АНМСМ и АУ.
Нямах достатъчно кураж, за да опитам последния. Вместо това натиснах АНМСМ.
– Риодан – излая някакъв глас.
Затворих моментално, чувствайки се засрамена и виновна.
Телефонът затръби в ръцете ми със силата на стотици небесни тромпети и въпреки че част от мен напълно го очакваше, все пак подскочих.
На дисплея примигваше АНМСМ. Въздъхнах и натиснах копчето за отговор.
– Мак? Добре ли си? Говори с мен! – изръмжа дълбок глас.
Риодан – мистериозният мъж, който говореше за Баронс с хора, с които не трябваше да говори, мъжът, с когото се биеше Баронс, когато отидох в апартамента на Алина.
Поколебах се.
– Мак! – изрева гласът.
– Тук съм. Добре съм. Съжалявам! – казах.
– Защо се обади?
– Чудех се къде е Баронс.
– Така ли се нарича напоследък? Баронс?
– Не е ли това името му? Джерико Баронс? – Отново смях.
– Използва ли презиме име?
– Инициалът Z. – Бях го виждала на личната му карта.
– А, Омега. Винаги е бил мелодраматичен.
– А Алфа? – попитах с ирония.
- Вероятно ще се опита да спори.
– Какво е истинското му име?
– Попитай го!
– Няма да ми отговори. Никога не го прави. Кой си ти?
– Аз съм този, на когото се обаждаш, когато не можеш да се свържеш с Баронс.
– Уф! Благодаря! Кой е Баронс?
– Този, който все ти спасява живота.
Не можех да повярвам, че двама мъже звучат толкова еднакво – и двамата майстори на заобиколните отговори, които не водят доникъде.
– Братя ли сте?
– Така да се каже.
Нямаше нужда да го притискам повече, за да разбера, че също като Баронс Риодан ще ми каже само това, което възнамерява да ми каже, и всичките въпроси на света биха попаднали на глухи уши, освен ако не искаше да знам нещо.
– Тръгвам си, Риодан. Той ме лъже, тормози ме. Никога не ми казва нищо. Той ме предаде.
– Не вярвам.
– Какво? Че лъже, че ме тормози или че ме предаде.
– Предаването. Останалото е класика. Как го нарече? Баронс. Той не предава.
– Не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш.
– Отвори очи, Мак!
– Какво имаш предвид?
– Думите могат да бъдат усукани по всякакъв начин. Обещания се дават с цел да приспят сърцето и да изкушат душата. В края на краищата, думите не значат нищо. Те са етикети, които слагаме на нещата, в усилие да обвием хилавите си мозъци около тяхната основна природа, но в деветдесет и девет процента от времето реалността е нещо напълно различно. Най-мъдрият човек е тихият. Проследи действията му! Съди го по тях! Той мисли, че имаш сърце на воин. Той вярва в теб. И ти повярвай в него!
– В какво? В един наемник? Той иска книгата, за да я продаде на този, който даде най-много. Ловците също са наемници.
– Ако бях на твое място, никога не бих го нарекъл така. Коя си ти, за да го съдиш? Мислиш, че твоите мотиви са чисти? Че имаш благородно призвание? Глупости! Какво е доброто в теб? Ти искаш отмъщение. Не ти пука за съдбата на света. Просто искаш твоето щастливо малко място да се върне. Хората, които живеят в стъклени къщи... – той замлъкна, сякаш трябваше да знам какво следва. Не знаех.
– Какво? Хората, които живеят в стъклени къщи, какво?
– Мамка му, ти си млада, нали? – той се засмя. – Не трябва да хвърлят камъни, Мак. Хората, които живеят в стъклени къщи, не трябва да хвърлят камъни.
Линията замлъкна.