Госпожа Зимърман го изгледа, все едно искаше да каже: „Мислиш ли, че е разумно?“. Но само сви рамене и се почерпи с бисквитки и мляко.
— Хубави бисквити — отбеляза тя, дъвчейки. — Много хубави.
— Винаги го казва, защото тя ги прави — обясни Джонатан и си взе още две. — Сега, като всички сме с пълна уста, мога да продължа. Докъде бяхме стигнали? А, да. И така, веднага щом се нанесох тук, усетих, че нещо не е наред. Къщата сякаш мълчеше и се ослушваше. И тогава го чух.
— Какво чу? — попита Луис, който беше застанал на ръба на стола си. Дори престана да хрупа бисквитата си.
— Часовника. Нали знаеш как понякога си в стая, където тиктака часовник, а дълго не го забелязваш. И после, когато стане много-много тихо и ти не мислиш за нищо конкретно, ето го и него!
Луис скокна и се озърна като обезумял.
— Къде?
Джонатан се засмя.
— Не, не, не. Не исках да те плаша. Просто за пръв път го чух точно в тази стая. Тиктакаше в стените. Отиди и сам ще го чуеш, ако искаш.
Луис стана и се приближи до запълнената с книги стена. Доближи ухо до лавица подвързани с кожа черни томове и се заслуша. Ококори се.
— Наистина е тук, чичо Джонатан, наистина! — Развълнува се от откритието, но после изражението му се промени. Изглеждаше уплашен. — Какво има, чичо Джонатан? Какво прави той?
— Нямам дори бегла представа — отговори Джонатан, — но знам, че искам да го заглуша. Затова имам всички тези глупави часовници. Преди не обичах толкова постоянното тиктакане и внезапната дандания на всеки кръгъл час. Обаче предпочитам моите часовници пред този.
Лицето на Джонатан стана мрачно. Той поклати глава, усмихна се вяло и продължи:
— Сигурно се чудиш защо просто не съборя стената и не изкъртя часовника. Е, няма да помогне. Струва ми се, че е зад всяка стена: на тавана, долу в мазето, в килерите, дрешниците и дневните. Понякога като че ли забавя. Все се надявам да спре. Но после отново забързва и продължава да работи. Не знам какво да правя. — В гласа му се долавяше отчаяние. За миг на Луис му се стори, че чичо му ще се разплаче. После госпожа Зимърман се намеси.
— Ще ти кажа какво не бива да правиш, Джонатан Барнавелт. Не бива да плашиш Луис с нещо, което и на теб ти е неизвестно. В крайна сметка тиктакането може да се окаже вълшебство, останало от експериментите на стария глупчо. Или дървесни бръмбари. Или някаква илюзия като в къщите, които имат екливи коридори. Понякога в главата си чувам странно бръмчене. Някакво дууууу известно време и после спира.
Джонатан видимо се подразни.
— О, Флорънс, няма какво да го увъртаме. Нито ти, нито аз мислим, че е нещо безобидно. Не бих го казал на Луис само за да го плаша. Мисля, че за него е по-добре да знае за часовника, отколкото да мисли, че чичо му се готви за лудницата. Нали разбираш, спипа ме по време на нощните ми обиколки.
— Е, не знам за лудницата — отговори госпожа Зимърман, — обаче чичо Джонатан най-добре да се готви за леглото, ако ще ни води на пикник утре.
Тя бръкна в гънките на роклята си и извади сребърен часовник на дълга верижка. Отвори капачето и съобщи, че е три след полунощ.
Джонатан вдигна изненадано очи.
— Така ли? Хубава работа, представа нямах…
— Моля те, чичо Джонатан — прекъсна го Луис. — Ще ми кажеш ли само още едно нещо?
— Разбира се, Луис. Какво?
Луис смутено се размърда на мястото си.
— Ами… ако другите часовници заглушават шума от часовника в стените, защо ги спираш нощем?
Джонатан въздъхна.
— Не ги спирам всяка нощ. Понякога просто обикалям и проверявам всички стаи. Вдъхва ми сигурност. Не мога да го обясня. Но понякога нощем, например сега, ме обзема желание да пресека цялото проклето тиктакане. Струва ми се, че ако направя така, че къщата да притихне — напълно да притихне — тогава може би ще чуя истинския часовник, вълшебния, да тиктака зад една конкретна стена или в някоя ниша. Обаче все не се получава и аз винаги се чувствам малко луд, задето опитвам.
Луис все още изглеждаше озадачен.
— Ако часовникът е вълшебен — бавно каза той, — няма ли да е невидим? Няма ли да е нещо, което не е възможно да докоснеш?
Джонатан поклати глава.
— Всъщност не, Луис. В повечето случаи вълшебството се постига с ежедневни предмети, за които се изричат заклинания. Една вещица се опитала да унищожи врага си, като оставила негова снимка под водата, стичаща се от капчука й. Смятала, че той ще мре, когато лицето на снимката бъде заличено. Разпространен метод. Не, Луис, часовникът е не по-малко истински от онзи на пода отсреща. Само че е омагьосан. Какво обаче е омагьосан да прави, нямам ни най-малка представа.