— Ами, аз знам нещо, Брадат Сурат — каза госпожа Зимърман и разклати часовника си като махало пред очите на Джонатан. — Знам, че ако не си затворим очите поне за съвсем мъничко, на сутринта всички ще бъдем начумерени като буреносни облаци. Заминавай да си лягаш, Луис. Джонатан, за теб се отнася същото. Аз ще изплакна чиниите от бисквитите и ще прибера млякото.
По-късно, вече в стаята си, Луис застана насред пода и се загледа към участък от тапета на цветя близо до камината. Бързо приближи до стената и долепи ухо до нея. Да, и тук се чуваше тиктакането. Прекоси стаята и преслуша друга стена. Пак същото.
Върна се в средата на стаята и после рязко закрачи. Правеше бързи крачки с ръце зад гърба, както беше виждал баща си да прави, когато е разстроен. Сновеше и се опитваше да разсъждава логично. Обаче логиката не му беше от голяма помощ, що се отнася до часовника в стените, затова се отказа. Настани се в леглото и заспа.
3
В първия понеделник след Деня на труда[1] Луис тръгна на училище в Ню Зебъди и не след дълго беше забравил за загадъчния часовник в стените. Имаше си предостатъчно свои грижи.
И не бяха нови. Бяха проблеми, които съпътстват навсякъде едно пълно момче, дето не го бива по бейзбол. Луис открай време си беше дебеличък. Не помнеше някога да не е бил. През целия си живот — през всичките десет години — беше слушал как другите деца нареждат:
Шишко, шишко, дебелан,
в дупката заседна сам.
Понякога му идеше да напердаши хлапетата, които му се подиграваха, но не умееше да се боксира и не беше много силен. Това беше другият проблем. Но най-тежък от всички се оказа проблемът с бейзбола Луис все още се завърташе изцяло, когато замахваше да удари топка, и изпускаше бухалката си. Отначало опитваше да се извинява с думите: „Внимавайте, ще хвърля бухалката!“. Но отсреща му отговаряха: „Ей, ако хвърлиш бухалката, ще те ступаме. Стискай здраво, като замахваш, иначе няма да играеш“.
Така казваха, когато му позволяваха да играе, което не се случваше често. През повечето време, когато се наредеше, за да го изберат в някой отбор, оставаше последен и капитанът на отбора, принуден да го приеме, казваше: „Ама трябва ли? Не може да улавя, не може да хвърля, не може да батира, не може дори да тича. Стига де, ще играем с човек по-малко“.
Вярно беше, каквото казваха за Луис. Понякога капитан ставаше някое ново или мило момче и избираше Луис в отбора си. Обаче дойдеше ли негов ред да батира, той обикновено правеше страйк аут — пропускаше и трите хвърляния. Ако уцелеше топката, тя или отскачаше нависоко и питчърът я улавяше, или се приземяваше до първа база. Когато неговият отбор излизаше на игрището, момчетата поставяха Луис отдясно, защото малко топки се насочваха натам. Но когато все пак се случеше, Луис винаги изпускаше топката, освен ако не го цапне по главата. Олюляваше се напред-назад, докато опитваше да следи топката високо над главата си, но все му се завиваше свят, закриваше лицето си с ръкавицата и крещеше „Не, не!“, докато топката се приземи. След известно време момчетата отказваха да го вземат в отбора си.
Един следобед, след като се случи обичайното и Луис избяга разплакан от игрището, защото не го допуснаха до играта, той се озова на хоума на игрално поле, което в този ден не се използваше. В краката си видя бухалка, дебела и стара, с разцепена дръжка, увита с черен лейкопласт. Наблизо имаше и топка за софтбол или поне каквото бе останало от нея: черна и лепкава буца с формата на яйце и върви. Луис взе бухалката и топката. Подхвърли топката във въздуха и замахна. Не улучи. Вдигна топката и опита отново. Отново не уцели. Тъкмо се канеше да опита за трети път, когато някой каза:
— Не го правиш както трябва.
Луис се обърна и видя кльощаво момче на своята възраст, приклекнало до стойката за велосипеди. На темето на момчето се ветрееше тухленочервен перчем, а в дясната му ръка имаше прашка. Казваше се Тарби.
Всички в училището знаеха кой е Тарби. Дори Луис знаеше, а беше в Ню Зебъди само от няколко месеца. Вероятно жителите на Ню Зебъди и повечето хора от окръг Кафарнъм също знаеха кой е Тарби. Поне с такова впечатление остана Луис. Тарби беше най-популярното момче в училището. Луда глава, момче, което минава с колелото си през огньове и виси за коленете от клоните на дърветата. Всички момичета го харесваха, освен това беше играчът с най-много хоумръни в мачовете по софтбол. Избираха го първи в отборите толкова често, че в повечето случаи момчетата го правеха капитан само за да избегнат боричкането кой ще привлече Тарби в отбора си. Но сега ръката му висеше в превръзка през шията и той наблюдаваше как Луис се опитва да удари топката.