— Казах, че не го правиш както трябва. Краката ти трябва да са здраво стъпили. И тогава замахваш от таза. Ето, дай да ти покажа.
Тарби се изправи и се приближи към Луис. Грабна бухалката и я вдигна с една ръка, малко се позадъха.
— Добре, отиди там и подай. Просто метни високо топката.
Луис не беше виждал някой да се опитва да удари само с една ръка топка с бухалка. Страхуваше се, че Тарби ще пропусне, ще се ядоса и ще си отиде у дома. С напрегната усмивка метна топката към гумената плоча на батсмана. Тарби замахна и улучи топката. Трак! Бухалката удари топката с кухото хлопане, характерно за сцепените бухалки. Топката се изстреля по права линия към центъра на полето. Можеше да бъде чиста точка.
— Видя ли? И това е само с една ръка. Трябва да се научиш да правиш същото добре с две ръце. Хайде, ще ти подавам.
Луис се отдалечи от могилката на питчъра и пое бухалката от ръката на Тарби.
— Не знаех, че ръката ти е счупена — стеснително каза. — Как се случи?
— Паднах от едно дърво. Висях от коленете си. Надолу с главата като маймуна. Няма нищо. Ще зарасне.
Тарби отиде на могилката. Луис тупна бухалката си по гумената плочка и замахна, както беше виждал да прави Джордж Кел на стадиона „Брегс“ в Детройт. Но когато Тарби хвърли топката, Луис пропусна както обикновено.
Всеки ден през следващите две седмици Тарби се срещаше с Луис след училище и двамата упражняваха батирането. Бавно и постепенно Луис започна да замахва по-добре. Дори успя да удари няколко ниски и силни прави топки. Случваше се обаче нещо още по-важно. Двамата започваха да се сприятеляват. Тарби харесваше шегите на Луис, а Луис установи, че Тарби мрази някои от децата, които и самият той мрази. На Луис му харесваше как Тарби имитира госпожа Фондрайтър — злобна учителка. Тя винаги наричаше съпруга си „Джеролд“, което си беше смешно. Тарби правеше клуп в края на една зелена клонка и се преструваше, че е лорнет. След това поглеждаше през клупчето към Луис и казваше пронизително: „Ама защо ми говориш таквиз неща, Джеролд!“.
След тренировката Луис и Тарби оставаха да кроят и как да се погрижат за Карол Кей Лабърдийн, нахалница от шести клас, на която все й се разминаваше, защото баща й беше член на настоятелството. Обикновено се стъмваше, преди двамата да се сбогуват край пощенската кутия на Главна улица номер 100.
Един следобед в началото на октомври Луис и Тарби бяха на игрището и си подаваха топката. Луис беше задобрял достатъчно, че да подаде на Тарби няколко доста дълги високи топки. Ръката на Тарби още беше гипсирана, но той отклоняваше ниските и улавяше късите и високи топки с такава лекота, все едно си служи с двете ръце.
Луис беше на игрището. Стъмваше се и той трудно виждаше топката, освен това малко му беше доскучало. Стоеше и размишляваше или по-скоро се беше „отнесъл“, както се изразяваше Тарби.
Искаше му се да направи нещо хубаво за Тарби. Нещо хубаво, с което истински да го впечатли и да го направи по-близък от всякога. Може би щеше да убеди чичо Джонатан да направи някой фокус за Тарби. Това със сигурност щеше да свърши работа. Луис се поколеба, защото си спомни как Джонатан се беше определил само като „фокусник“. От онези, дето вадят зайци от шапки и познават коя карта държиш в ръка. Но после призна, че владее и по-сериозни номера…
Луис продължи да размишлява. Е, Джонатан сигурно можеше да го направи. Всеки, който е способен да променя стъклописите по прозорците, би могъл да направи онова, което си беше наумил Луис. Освен това май беше чувал Джонатан да казва, че е правил такова нещо веднъж.
— Ей, Луис! Метнах ти топката преди около шест часа! Да не заспа?
Луис вдигна очи.
— А? Олеле, извинявай, Тарби. Я ми кажи, искаш ли да видиш как чичо ми затъмнява Луната?
Тарби се вторачи в него.
— Какво каза?
— Казах… Ами, хайде стига, да се прибираме, Тарби. Много е тъмно и не се вижда топката. Да вървим и ще ти разкажа за чичо си Джонатан. Той е истински магьосник.
Двете момчета закрачиха под уличните лампи и си подхвърляха топката пътьом. Луис опита да обясни магическите способности на чичо си Джонатан, но усещаше, че не успява да убеди Тарби.
— Човече, не се съмнявам, че чичо ти може да затъмни Луната. Наистина не се съмнявам. Сигурно седи в стаята си и пие бира, а после излиза зад къщата, вторачва се в Луната и човече… тя започва да се върти… и въррртииии. — Тарби се олюля на улицата и забели очи.