На Луис му идеше да го цапне, но знаеше, че Тарби ще го надвие, затова каза само:
— Искаш ли да видиш как го прави?
— Ами да — отговори Тарби подигравателно. — Искам да видя как го прави.
— Хубаво. Ще го помоля довечера. Когато е готов, ще ти кажа.
— Боже, дано да не чакам твърде дълго — подметна саркастично Тарби. — Наистина ми се иска да видя как Дъртия Шкембак затъмнява Луу-наа-таа…
— Престани. Престани да се подиграваш с чичо ми. — Лицето на Луис беше почервеняло, той едва не се разплака.
— Накарай ме — предизвика го Тарби.
— Не мога и ти го знаеш — отговори Луис.
Тарби продължи да повтаря проточено „луу-наа-таа“, докато не стигнаха до кафеникавата пощенска кутия в подножието на Главната улица. Този път на раздяла Луис не каза „довиждане“ на Тарби. Дори не му махна. Когато мина през портата на Главна улица номер 100, беше преодолял гнева си — повече или по-малко — и влезе право вътре да се види с чичо си. Завари Джонатан да подрежда пасианс на масата в трапезарията. Беше сложна игра, която се казваше „Наполеон на Света Елена“, и картите заемаха по-голямата част от мушамата с цвят на слонова кост. Джонатан вдигна поглед и се усмихна, когато Луис влезе в стаята.
— Здрасти, приятел! Как е бейзболът тези дни?
— Май ставам все по-добър — отговори Луис. — Тарби много ми помага. Я кажи, чичо Джонатан, дали няма да можем да направим нещо хубаво за Тарби? Той ми е много добър приятел.
— Разбира се, Луис. Ще го поканим на вечеря. Това ли имаш предвид?
Луис се изчерви и се размърда неловко.
— Ами… да… нещо подобно. Дали след вечеря не може… ами, дали ти не би могъл… да му покажеш как затъмняваш Луната?
Джонатан се вторачи в него.
— Някога казвал ли съм ти, че умея подобно нещо?
— Да. Помниш ли как една вечер се похвали… когато обсъждаше с госпожа Зимърман дали земната магия е по-силна от лунната магия? Ти каза, че лунният магьосник е способен да затъмни Луната когато си пожелае и че ти си лунен магьосник.
Джонатан се усмихна и поклати глава.
— Така ли съм казал? Леле, леле, как се увличам. Я да видим, наистина си спомням как затъмних Луната една нощ през 1932 година. Бяхме на пикник в Уайлдър Крийк Парк. Помня датата, трийсети април, което е Валпургиевата нощ. В тази нощ вещиците и вещерите по цял свят се събират на шумно празненство. Нашето беше събор на Магьосническото дружество на окръг Кафарнъм, но някои от членовете са истински вълшебници. Както и да е, та ти казвах…
— Няма значение — отговори Луис и се обърна начумерен. — Ще кажа на Тарби, че не можеш да го направиш.
— О, Луис! — провикна се Джонатан и хвърли тестето карти на масата. — Не познавам друго момче, което да се обезсърчава толкова лесно като теб. След като съм го направил веднъж, ще мога да го направя отново. Просто не е нещо обичайно. И всичко трябва да е както трябва. Имам предвид на небето.
— О!
— О, я! Веднага щом спечеля тази глупава игра от себе си, двамата с теб ще отидем в библиотеката и ще се допитаме до алманаха. Затова замълчи за малко.
Луис шаваше, кършеше ръце и се взираше в лампата, докато Джонатан приключи с играта. След това двамата отидоха в библиотеката, плъзнаха дървените врати на релефни квадрати и влязоха в прекрасната стая, където миришеше на влажна хартия, пушек от изгоряло дърво и „Тюркменско страшилище“ — личната тютюнева смес на Джонатан. Той премести стълбата до онази част от стената, където се намираха книгите за магия, покатери се и смъкна дебел и прашен том, озаглавен:
Универсален омниум събраникум на Хардести
Вечен календар, датник, алманах и книга на дните
Отгърна на раздела за затъмненията, пресметна нещо наум и каза:
— Извади късмет, Луис. 1948 година е добра за лунни затъмнения. Планетите ще бъдат разположени благоприятно следващия петък. Покани Тарби на вечеря тогава. Ще се подготвя.
Въпросният петък дойде и Луис доведе Тарби на вечеря. Нямаше нищо особено магично в храната, освен че каната с ябълково вино на масата често се оригваше и това се дължеше на факта, че сайдерът се втвърдяваше. След като раздигнаха съдовете, Джонатан помоли Луис и Тарби да помогнат на госпожа Зимърман да изнесе няколко стола от кухнята в задния двор. После той отиде в предния вестибюл и огледа стойката си за бастуни — бяла порцеланова ваза, изрисувана със сини върби и пълна с бастуни с всякакви размери и форми. Някои имаха дръжки от слонова или друга кост, някои бяха здрави и криви стари тояжки от хикория или от клен, а в други се криеха тънки и гъвкави саби. Само един обаче беше вълшебен.