Беше черен и дълъг бастун от много твърдо дърво. В единия му край имаше шип от полиран месинг, а в другия стъклено кълбо с големината на бейзболна топка. В кълбото като че валеше сняг. От време на време през вихъра от снежинки се показваше стар миниатюрен замък. Глобусът светеше с ледена сивкава светлина. Джонатан взе бастуна, претегли го на ръка, пъхна го под мишница и се отправи обратно към кухнята.
В задния двор публиката вече беше готова. Госпожа Зимърман, Луис и Тарби седяха на столове с прави облегалки с лице към поилката за птици. Беше мразовита и ясна октомврийска нощ. Звездите бяха изгрели и голяма пълна Луна се издигаше над четирите бряста в далечния край на Джонатановия двор. Мрежестата врата се затръшна и всички вдигнаха очи. Магьосникът беше пристигнал.
Без да продума, Джонатан отиде от северната страна на къщата. Там до стар зид от пясъчник имаше стар и покрит с мъх варел за дъждовна вода. Джонатан надникна във варела, духна три пъти към тъмната вода и с левия си показалец раздели трептящата повърхност на четири части. След това се наведе над варела и зашепна на чудат език. Тримата зрители не станаха от столовете си — Джонатан им беше наредил да не мърдат от местата си, — но бяха проточили шия и се опитваха да разберат какво прави магьосникът.
Шептенето, странно усилено в отвора на варела, продължи известно време. Луис се въртеше на стола си, но виждаше само тъмния силует на чичо Джонатан и бледото сияние на сивото кълбо на вълшебния бастун. Най-накрая Джонатан се върна при тях. В едната си ръка държеше бастуна, а в другата — тенджера, пълна с дъждовна вода.
— Да не би чичо ти да си мие косата? — прошепна Тарби.
— О, я тихо! — изсъска Луис. — Той си знае работата. Само гледай.
Тарби, Луис и госпожа Зимърман наблюдаваха напрегнато как Джонатан излива тенджерата в поилката за птици. След това се върна до варела с дъждовна вода за още. Топ. Цоп. И пак дойде при тях с нова тенджера. Изля я. И се върна да я напълни за трети път.
Това явно се оказа достатъчно. Джонатан остави празната тенджера и взе бастуна си, който беше облегнал на поилката за птици. Стъклената топка просветна и изпрати лъч прашна сивкава светлина. Лъчът спря върху повърхността на водата в поилката. Джонатан направи някакви знаци над водата с бастуна и отново започна да нарежда.
— Елате да погледнете — каза той на тримата зрители. Те се изправиха и се приближиха към поилката. Водата в плоското и плитко циментово корито беше започнала да се надига и да се вълнува като океан по време на буря. Луис изненадан забеляза да се образуват дори малки бели гребени. След това дълги вълни започнаха да се разбиват безшумно в ръба и върху тревата се разлетяха остри пръски. Джонатан наблюдава известно време заедно с останалите. После изведнъж вдигна бастуна и се провикна:
— Покой! Покой на земните води! Покажи ни кръглия диск на Луната, макар да се е появила на небето горе!
Водата се успокои. Скоро повърхността отново се изглади и по нея се понесе студеното отражение на пълната Луна. И тогава Джонатан направи нещо невероятно. Пред очите на другите той се наведе и взе голям камък от купчината в основата на поилката. След това го вдигна във въздуха, провикна се „Дръпнете се!“ и пусна камъка. Пляс! Навсякъде се разплиска вода и Луис не смогна да се отдръпне навреме, за да не му се намокрят обувките.
Когато водата отново се успокои, Джонатан вдигна камъка и надникна в поилката. Там набраздено и треперливо беше отражението на Луната.
— Още ли си тук? — попита Джонатан ухилен до ушите. — Е, ще я видим тази работа!
Бръкна във водата и извади отражението. Може и да беше някакъв фокус, но студеният леденосивкав диск, който държеше, приличаше на отражението в поилката малко преди това. И наистина, когато Луис надникна във водата, там имаше сам чернилка.
Джонатан вдигна отражението и го завъртя, все едно е чиния. Дискът искреше студено и рязко, блещукаше като току-що навалял сняг. Очите на Луис го заболяха, не можеше да го гледа дълго. С отсечено движение на китката Джонатан запрати диска през двора. Той влетя в тъмния храсталак пред четирите бряста. След това Джонатан с бастун в ръка хукна след диска. Дворът беше дълъг и дори на лунна светлина момчетата и госпожа Зимърман не виждаха какво прави той в другия край.
Изневиделица въздухът се изпълни с нелепото клокане и дрънчене на бамбукови вятърни камбанки. Едни такива висяха от брястовете и Джонатан силно ги беше разклатил. Той вече се връщаше с танцова стъпка през двора, дуелираше се със сенки и нареждаше: