— Ха! Право в мехура на чукундура! И накрая в гърдите му!
Спря пред поилката за птици и пъхна кълбото на бастуна под брадичката си, та лицето му стана като на актьор, осветен отдолу от прожекторите. Бавно повдигна дясната си ръка и посочи към небето.
— Вижте! — провикна се той.
Тримата зрители вдигнаха очи. Отначало не забелязаха нищо необичайно. После черна, катранена и капеща сянка се плъзна бавно над лика на учудената Луна. За нула време Луната потъмня, напълно потъмня, зачерни се, нямаше я дори бледата кафеникава сянка, която отбелязва местоположението й по време на обикновено затъмнение.
В този момент задният двор на чичо Джонатан оживя. Изпълни се с чудати гледки и звуци. Тревата заискри във фосфоресциращо зелено, червени червеи тихо пълзяха между високите стръкове. Странни насекоми нападаха от надвисналите клони на върбата и започнаха да танцуват върху масата за пикник. Валсираха и се кълчеха на трептящата синкава светлина, а музиката, на която танцуваха, макар и едва доловима, звучеше на Луис като „Ръгбъг“ — прочутия фокстрот, композиран от Максин Холистър. Това беше една от мелодиите, които свиреше хармониумът на Джонатан.
Чичо Джонатан се приближи до лехата с лалетата, долепи ухо до земята и се заслуша. Направи знак на останалите да се присъединят към него. Луис доближи ухо до влажната пръст и чу странни неща. Чу шума, който издават червеите при бавното си пълзене, докато разбиват твърди буци с облите си главици. Чу тайните разговори между луковици и корени и дишането на цветята. Луис освен това узна странни неща, без да разбере как точно ги научава. Знаеше, че котка на име Тексако е погребана под мястото, където беше коленичил. Крехкият белезникав скелет бавно се разпадаше там долу, а влажната козина се беше сплъстила и загнила. Момчето, погребало котката, беше заровило наблизо и кофичка за пясък, пълна с миди. Луис не разбра името на момчето, нито кога е заровило котката и кофичката, но съвсем ясно виждаше червено-синята кофичка. Петна кафеникава ръжда разяждаха ярките фигури, а мидените черупки бяха покрити със зеленикав мъх.
След доста време Луис се надигна и се озърна. Тарби беше коленичил до него, долепил ухо към земята и удивено ококорил очи. Но къде беше чичо Джонатан? Къде беше и госпожа Зимърман? Луис май ги забеляза да се движат в далечния край на двора, в сянката на четирите бряста. Потупа Тарби по рамото, посочи и двете момчета мълчаливо се изправиха и отидоха при магьосниците.
Завариха Джонатан да спори с госпожа Зимърман, която не му оставаше длъжна, макар да беше притиснала ухо към земята.
— Видях старата канализация при дъжд — промърмори тя. — Изгубена от поглед през 1868 година, защото чертежите били изхвърлени заедно с отпадъците.
— Е, мисли каквото си поискаш, Къдрава Перуко — каза Джонатан, докато коленичеше да слуша. — Аз твърдя, че е подземен поток. В окръг Кафарнъм е пълно с такива, което ще обясни защо Син-енд-Флеш Крийк е много по-пълноводна на излизане от Ню Зебъди, отколкото на влизане.
— Говориш пълни щуротии, Дебелако — отговори госпожа Зимърман, все още притиснала ухо към земята. — Познавам бученето на водата през тухлен тунел. Кухо, като в изба.
— Като в главата ти ли?
Луис и Тарби притиснаха ухо към земята, но чуваха само нещо подобно на онова, което долавяш, като притиснеш ухо към вътрешната гума, върху която плаваш в езеро. Луис се развълнува. Искаше му се тутакси да обиколи цялата градина, да докосва разни неща, да ги мирише и да ги чува. Вълшебството в задния двор продължи повече от един час. След това фосфоресциращото сияние се превърна отново в предишната обикновена лунна светлина и Луната се понесе високо горе, избавена от всякакви магии.
Докато се прибираха в къщата, Луис попита чичо си дали от полицията няма да се ядосат заради лунното затъмнение. Джонатан се изкиска и го прегърна.
— Не, странно защо, но не се ядосват — отговори той. — Така и не съм сигурен за причината, но може би е защото затъмнението се вижда само в нашия двор.
— Тоест не е истинско ли?
— Разбира се, че е истинско. Нали го видя? Само че проблемът с човешките същества е, че виждат само със собствените си очи. Ако можех да бъда двама човека, щях да разположа другия си аз в другия край на града, за да проверя дали затъмнението се вижда и оттам.
— Защо не помолиш госпожа Зимърман да отиде да погледне?
— Защото тя ще се ядоса. Иска да участва във всичко. Нали така, Сливко?
— Точно така. А в момента ми се иска да участвам в пиршество с шоколадови бисквити. Защо не дойдете всички у дома?