И точно това направиха. Луис се зарадва на възможността да се изфука с къщата на госпожа Зимърман пред Тарби. Не беше импозантна къща, изобщо не. Обикновена двуетажна постройка със закрита веранда. Обаче беше пълна с чудати предмети, повечето от тях пурпурни. Госпожа Зимърман си падаше по пурпурния цвят. Килимите, тапетите, пътеките по стълбите й, тоалетната й хартия и дори сапунът в банята й бяха пурпурни. А също голямата сюрреалистична картина на дракон в дневната й. Беше нарисувана специално за нея от френския художник Одилон Редон.
Докато хрупаха бисквитите, пиеха млякото си, обикаляха и разглеждаха пурпурните вещи в къщата на госпожа Зимърман, Луис забеляза, че Тарби се е смълчал. Щом стана време да си тръгва, приятелят му се ръкува с Джонатан, забол очи в килима, а на госпожа Зимърман промърмори: „Благодаря за бисквитите“ толкова тихо, че можеше и да не го разберат. Луис го изпрати до входната врата. Поведението му беше странно, обикновено Тарби беше гласовит и дързък дори пред възрастни хора.
— Благодаря за фокусите — каза Тарби, докато се ръкуваше с Луис със сериозно изражение. — Беше страшничко, но забавно. Вземам обратно всичко, което наговорих за чичо ти. Е, до скоро. — И с тези думи заприпка надолу по склона.
Луис се загледа подире му, тревожно свъсен. Надяваше се Тарби да е прекарал добре. Повечето хора не обичат да им доказваш, че грешат, дори ако са се забавлявали. Тарби беше популярно момче и беше свикнал да бъде прав за всичко. А се беше оказало, че бърка за магическите способности на Джонатан. Какво щеше да прави сега? Луис не искаше да изгуби единствения си приятел.
4
Беше последната седмица на октомври и ръката на Тарби беше почти оздравяла. Луис го виждаше все по-рядко. Все още го чакаше на бейзболното игрище зад училището и понякога Тарби се появяваше, но друг път не.
Разбира се, не можеше да се очаква на Тарби да му е интересно да подава и хваща топки по това време на годината. Футболният сезон вече започваше. Луис виждаше приятеля си да играе футбол с другите момчета от училището. И разбира се, Тарби винаги беше куотърбек. Хвърляше дълги пасове, реализираше точка в крайната зона и изпълняваше номера като „Статуя на свободата“.
Луис мислеше да опита да се включи в някой футболен мач, но помнеше какво се случи в Уисконсин. Когато някой понечеше да нападне през централната линия към него, той падаше на земята и закриваше главата си с ръце. Не можеше да улавя пасове и ако се опиташе да ритне топката, обикновено я удряше с коляно. Може би, ако станеше много добър на бейзбол, щеше да убеди Тарби следващата година да го научи да играе и футбол.
Само че без Тарби нямаше да напредне много в бейзбола. Всъщност напоследък не учеше много дори с помощта на Тарби. В редките случаи, когато се появеше да играе с Луис, той като че бързаше да приключи играта. Луис съзнаваше, че го губи, но още не беше измислил как, за бога, да го задържи.
Един съботен следобед, когато двамата се мотаеха в гробището, на Луис му хрумна нещо. Красивото старо гробище на Ню Зебъди се намираше на висок хълм непосредствено извън града. Имаше красиво гравирани надгробни плочи с плачещи жени, облегнати на урни, и купидони, които гасят факли. Имаше колони, изработени така, че да изглеждат строшени, имаше и други, на върха с ръце, сочещи нагоре. На детските гробове тук-там бяха поставени малки надгробни плочи с формата на агнец. Някои бяха тук толкова отдавна, че се бяха изтъркали и превърнали в мръсни бели буци, които приличаха на Луис на калъпи сапун.
Един ден Луис и Тарби разглеждаха парцел, където всички надгробни плочи бяха изваяни да изглеждат като дърво. На всеки гроб имаше малък гранитен пън с кора, пръстени и дупки от чепове. Бордюрът на парцела беше като надгробните плочи, а в средата се издигаше прекършено дърво от камък. Върхът му беше назъбен, все едно го беше ударила мълния, а един каменен кълвач беше забил клюна си в реалистично издяланата кора на дървото. Луис и Тарби си играеха в тази каменна гора от известно време, но вече им омръзваше. Слънцето, червено като доматеното слънце на стъклописа на Джонатан, залязваше между два криви бора. Луис потрепери и дръпна ципа на якето си.
— Хайде да отидем вкъщи — предложи той. — Госпожа Зимърман ще ни направи какао и ще ти покажа истинско вкаменено дърво. Чичо ми го намерил в истинска вкаменена гора някъде на запад.
Тарби изглеждаше отегчен, но и малко лошичък.
— Че на кого му се ходи в къщата на стария ти чичо? Шантаво място, ако ме питаш. И защо старата госпожа Зимърман постоянно кисне там? Май имаме влюбени гълъбчета. — обгърна с ръце каменното дърво и започна да го целува шумно. На Луис му се доплака, но успя да сдържи сълзите.