— Сигурно… мислиш, чичо може само да затъмнява Луната — каза той. Прозвуча глупаво, но не му хрумна какво друго да каже.
Тарби май се заинтригува, но някак отегчено.
— А какво друго може? — попита той.
Луис не проумяваше защо каза, каквото каза. Просто му хрумна.
— Чичо може да възкресява мъртвите.
Тарби направи салто над един от каменните пънове.
— Да бе, как не — изсумтя той. — Гледай сега, чичо ти е фалшименто. Онази нощ направи да изглежда, все едно Луната е угаснала и се случват всякакви други неща, но всъщност ни беше хипнотизирал. Татко ми каза, че най-вероятно е станало така.
Луис го погледна.
— Нали обеща да не казваш на никого какво сме направили? Помниш ли, обеща!
Тарби отмести поглед.
— Е, добре де, май обещах. Извинявай.
Двамата се умълчаха за дълго. От слънцето беше останало само бледо червеникаво сияние. Беше излязъл нощен вятър и полюшваше високата трева около гробовете. Накрая Луис се изправи и заговори. Гласът му извираше дълбоко от гърлото:
— Ами ако аз съживя някой мъртвец?
Тарби го погледна и се изкиска:
— Е, това вече ще е забавно. Представям си те как тичаш по Главната улица посред нощ, защото те е погнал призрак. — Стана и размаха ръце. — Уууу-ууу! — нададе вой той. — Аз съм тайнствен призрааак! Ууу-ууу!
Лицето на Луис пламна.
— Искаш ли да видиш как го правя?
— Ами да, искам. Кога?
— Ще ти кажа — отговори Луис, макар да нямаше никаква представа какво ще прави, нито кога, нито как. Знаеше само, че трябва да опита, ако иска да запази единствения си приятел в Ню Зебъди.
През седмицата преди деня на Вси светии Луис прекарваше много време в кабинета на чичо си. Обикновено нямаше проблем да разглежда книгите в библиотеката, но ако Джонатан знаеше какво търси сега, щеше да го спре. Луис прекрасно го съзнаваше, затова винаги чакаше Джонатан да отиде на гости, да излезе да събира листата или да връзва царевични снопи в градината. Когато беше сигурен, че никой няма да го безпокои, плъзгаше ореховите врати, влизаше на пръсти в кабинета и преместваше стълбата до онази част на библиотеката, където бяха книгите за вълшебства на чичо му. Джонатан беше му забранил да разглежда тези книги без негово разрешение, затова момчето се чувстваше много виновно. Въобще изпитваше вина за цялата история. Обаче въпреки това продължи.
Разглеждаше всички странни стари книги с техните пентакли и пентаграми, анаграми, талисмани, заклинания и дълги заклинания, напечатани със староанглийски букви. Най-голямата част от времето си обаче отдели на голяма черна книга с кожена подвързия, озаглавена „Некромантия“. Това се оказа вид магия, свързана с призоваване на духовете на мъртвите. Фронтисписът на книгата беше гравюра, изобразяваща д-р Джон Дий, личния астролог на кралица Елизабет I на Англия, докато заедно със своя помощник Майкъл Кели призовава духа на мъртва жена в двора на английска църква в полунощ. Двамата мъже стояха в тебеширен кръг, нарисуван на земята. Периферията на кръга беше заета от странни символи и думи. Точно извън магическия кръг кръжеше фигура с дълга нощница. На главата й имаше странно боне с къдрички, с каквито навремето погребвали покойните жени. Луис все се връщаше на илюстрацията, защото тя го плашеше. Обаче прочете и всичко останало в книгата. Прочете го и запомни някои заклинания. Дори си прерисува една пентаграма и съпътстващото я заклинание на лист хартия и го пъхна в джоба си.
Денят на Вси светии се оказа мрачен и ветровит. Луис седеше до прозореца в стаята си и гледаше как вятърът смъква от дърветата и малкото останали нащърбени кафяви листа. Чувстваше се уплашен, защото беше обещал на Тарби да се срещнат на гробището в полунощ, та двамата заедно да призоват духа на някой мъртвец. Или поне да опитат. Луис се съмняваше, че ще се получи, и дори донякъде се надяваше да стане така.
Бяха набелязали гроба. По-скоро гробница, вдълбана отстрани в склона, на който беше построено гробището. Луис не знаеше кой е погребан там. Тарби също. Нямаше дори име на вратата. Но каквото и да беше името, вероятно започваше с „О“, защото тази буква се мъдреше в триъгълника над тежката и стара каменна арка. Беше особено „О“ и изглеждаше ето така:
На вечеря Луис беше много мълчалив. Което беше необичайно, защото обикновено дърдореше за какво ли не, особено за неща, от които изобщо не разбираше. Джонатан го попита дали е добре и Луис отговори, че да, разбира се, добре бил, не си ли личало. Джонатан и госпожа Зимърман се спогледаха притеснено и отново се вторачиха в него изпитателно, но Луис продължи да се храни с наведена глава. След вечеря избута стола си назад и оповести, че няма да ходи да обикаля за „пакост или лакомство“, защото вече бил голям.