— Това означава ли, че няма да дойдеш у дома на понички и ябълково вино? — попита госпожа Зимърман. — Защото, ако е така, ще се появя в полунощ до леглото ти като възкръсналия труп на Ухилената Гризелда. Страховита гледка.
Луис вдигна поглед. Изражението му беше налудничаво, но той някак съумя да разтегли устата си в усмивка.
— Не, госпожо Зимърман. Не бих пропуснал вашите угощения с понички и сайдер. За нищо на света. Обаче сега трябва да се кача в стаята си и да дочета една от книгите на Джон Л. Стодард. Стигнал съм до най-вълнуващата част. — Скокна от мястото си, извини се и хукна нагоре по стълбите.
Джонатан погледна госпожа Зимърман.
— Имам чувството, че е намислил нещо.
— Ура за твоята бърза като мълния мисъл — каза тя. — Разбира се, че е намислил нещо, а аз пък имам чувството, че ще разберем какво чак когато приключи.
— Може би — съгласи се Джонатан и запали лулата си. — Обаче не ми се вярва Луис да се е забъркал в неприятности. И със сигурност няма да го пека на шиш като зъл пастрок. Все пак ми се иска да знам какво му се върти в главата.
— Аз също — замислено отбеляза госпожа Зимърман. — Дали не е свързано с Тарби? Ръката на момчето се оправи и той сигурно скоро ще се върне да играе с другите деца. А Луис ще остане сам.
Джонатан се почеса по брадичката.
— Да, може би е така. Ще поговоря с него. А, между другото, забеляза ли, че часовникът се чува по-силно? — Постара се да прозвучи нехайно, но госпожа Зимърман прочете в очите му какво става.
— Да — отговори тя и направи искрено усилие да се усмихне. — И аз го чувам. Може би, ако не му обръщаме внимание, просто ще утихне. И преди се е случвало. Едно е сигурно: нищо хубаво няма да стане, ако започнеш да върлуваш из къщата с железен лост, да отпаряш ламперията и да надничаш между дъските на дюшемето.
— Май не — въздъхна Джонатан. — Но пък може с постоянство да намеря проклетото нещо. От друга страна, това ще означава да изтърбуша къщата, а не съм готов да го направя. Не и докато не ми се изясни по-добре, че часовникът е нещо, което може да ни навреди. Засега само предполагам. Предполагам дори, че става дума за истински, материален часовник, а не за някакъв фокус, заложен от стария Айзък Изард, за да подлудява хората.
— Най-добре не мисли за това — отбеляза госпожа Зимърман. — Поне докато не се наложи. Не можеш да се подготвиш за всички беди, които може да се случат в нашия страшен свят. Ако дяволът се появи или разберем, че краят на света предстои, ще предприемем нещо.
— Хмммм. Ще се скрием в избата. Хайде, да измием съдовете.
Луис слезе от стаята си в десет часа и отиде в съседната къща на понички и ябълково вино. Джонатан и госпожа Зимърман го чакаха в трапезарията. Имаше голяма дъбова маса в единия край на продълговато помещение, застлана с чиста карирана покривка. Върху масата беше сервирана кана със сайдер и чиния понички, поръсени с пудра захар — „пържени тортички“, както ги наричаше госпожа Зимърман. В другия край на стаята в камината пращеше пурпурен огън. Пурпурни сенки се стрелкаха по килимчето пред камината и по полицата отгоре, а пурпурният дракон на рисунката сякаш се гърчеше и извиваше. Изглеждаше наистина много свиреп.
— Добър вечер, Луис — поздрави Джонатан. — Дръпни си стол и се залавяй.
След като Луис хапна две-три понички, които прокара с четири големи чаши сайдер, Джонатан оповести, че забавлението тази вечер ще бъде исторически илюзии или известни сцени от миналото. Попита Луис коя сцена от миналото най-много би желал да види.
Племенникът му отговори незабавно:
— Искам да видя разгрома на Испанската армада. Не баталните сцени, защото четох за тях при Джон Л. Стодард. Обаче той не обяснява какво се е случило, след като трябвало да заобиколят цяла Англия и Шотландия, за да се приберат у дома. Искам да видя тази част.
— Много добре — съгласи се Джонатан. — Хайде да седнем край огъня.
Преместиха се пред камината, където ги очакваха три големи удобни стола. Когато се настаниха, Джонатан насочи лулата си към двете електрически свещи върху полицата над камината. Светлината им бавно започна да намалява. Свещите примигнаха и угаснаха. След това същото се случи с крушките на полилея над масата. Светлините в къщата угаснаха като в театър. Луис усети гъдел в ноздрите си и върху езика — мирис и вкус на сол. Мъгливи зърнисти пориви изпълниха стаята и момчето се озова право на един тревист нос. Джонатан беше от лявата му страна, а госпожа Зимърман от дясната. Пред тях се мяташе и вълнуваше студено сиво море.