Луис остана доволен, макар да нямаше ни най-малка представа какво е форб-рам-лисел. Войникът презареди оръдието и Луис стреля отново. Този път катурна дървен епископ от пищната украса на юта. Стреля още няколко пъти, после Джонатан даде знак и нагоре по хълма дотича друг войник, който носеше ведро, пълно с цвъртящи и нажежени до червено снаряди — „горещи картофи“, както ги наричали елизабетинските моряци.
Двамата войници заредиха оръдието. Най-напред изсипаха бъчвичка барут. След това натъпкаха мокро кече, та гюлето да не възпламени барута. Накрая пъхнаха гюлето. То засъска и вдигна пара, когато докосна кечето. Луис отново допря фитилния запалител и оръдието отскочи назад. Проследи с поглед как гюлето изфуча към галеона на херцога. Приличаше му на безумно умалено подобие на пълна Луна преди есенното равноденствие. Когато гюлето удари кораба, той се запали. Херцогът с увиснали мустаци отплава към небето, свирейки на арфа и възседнал поничка, поръсена с пудра захар. А Луис, Джонатан и госпожа Зимърман се върнаха в трапезарията край огъня.
— Е! — поде Джонатан и потърка ръце. — А сега какво искаш да видиш?
Луис се позамисли. Беше толкова развълнуван и щастлив, че почти беше забравил какво трябва да направи по-късно през нощта.
— Искам да видя битката при Ватерло.
Джонатан размаха лулата си и лампите отново се затъмниха. Този път се оказаха на кален склон някъде в Белгия. Беше 1815 година. Валеше — упорит и димящ ръмеж, който наполовина закриваше високия хълм срещу техния. В долината долу се виждаха малки червени квадрати. Пред очите им сини стрели се забиха в квадратите, вдлъбнаха ги, превърнаха ги в успоредници, трапецоиди и ромбове, но не ги разкъсаха. Облачета пушек излетяха от отсрещния склон. Заприличаха му на гъби. Зад себе си видя как изригват гейзери от пръст и каменни отломки.
— Артилерията на Наполеон — спокойно отбеляза Джонатан. Още гъби изникнаха от тяхната страна на хълма, когато Уелингтън отговори със своите оръдия. Горе избухнаха ракети: зелени, сини, съскащо бели, и разбира се — прелестно пурпурни. В долината се вдигнаха знамена, клюмнаха, вдигнаха се и отново паднаха. Луис, Джонатан и госпожа Зимърман наблюдаваха всичко иззад ниска стена, която много приличаше на зида на Джон О’Гроутс.
След сякаш много дълго време Луис забеляза фигура от дясната им страна. Висок и слаб мъж с накривена шапка и фрак. Момчето веднага го позна. Уелингтън. Изглеждаше точно като в „История на света“ от Джон Кларк Ридпат.
Уелингтън огледа хоризонта с телескопа си. След това печално щракна да го затвори и извади часовника си. Той приличаше на часовника, който госпожа Зимърман носеше на верижка, и дрънна осем пъти. Уелингтън завъртя очи към небето и с ръка на сърцето каза сериозно:
— Ох, или Блюхер, или нощта!
— Защо каза това, чичо Джонатан? — попита Луис. Беше разглеждал илюстрациите в книгата на Ридпат, но не беше чел описанието на битката.
— Блюхер е пруски генерал, който се притича на помощ на Уелингтън — обясни Джонатан. — Наполеон изпратил Круши да държи Блюхер надалеч.
Луис се изкиска:
— Ама как така „круши“?
— Човекът се казва Груши — строго отбеляза госпожа Зимърман. — Френско име, само прилича на „круши“. Дебелоушко прекрасно го знае, ама се прави на интересен. Е, Джонатан, според теб Уелингтън ще спечели ли битката?
— Не знам, Флорънс. Ще видим.
Тъй като беше илюзия, създадена от Джонатан, а не истинската битка, а и тъй като тази вечер беше в особено настроение, той реши за разнообразие да спечели Наполеон. Нощта се спусна шумно, все едно книга пада от библиотеката, но Блюхер не се появи. Сините стрели се врязаха в червените квадрати, разцепиха ги, накъсаха ги на парчета. Сетне сините стрели се превърнаха във войска, която настъпваше нагоре по склона, армия от високи мъже с шапки от меча кожа, които ги правеха още по-високи. Имаха дълги черни мустаци и носеха мускети с нанизани щикове. Настъпваха към Уелингтън, който беше ядосан и зачервен. Свали си шапката и я стъпка. Хвърли часовника си на земята и стъпка и него.
— Ухааа! — извика. — Проклето Гринуичко време! Много проклето! Искам да се прибера у дома веднага.
При тези думи сцената се промени, Луис, Джонатан и госпожа Зимърман се върнаха обратно до греещия огън в полутъмната трапезария. Пурпурният порцеланов часовник отмери единайсет металически удара. Цялото представление беше отнело само един час.
Джонатан се изправи, протегна се и се прозя, и предложи всички да си лягат. Луис благодари на госпожа Зимърман за приятното гостуване и се прибра у дома заедно с чичо си. Качи се горе да си ляга, но не заспа.