5
Луис лежеше с дрехите под завивката, докато светещите стрелки на новия му часовник „Уестлок“ върху нощното шкафче пълзяха към полунощ. В стаята беше тъмно. Сърцето му биеше до пръсване и той не спираше да си повтаря: „Ще ми се да не се налага да го правя. Ще ми се да не се налага да го правя“.
Потърси в джоба си листчето, на което беше прерисувал вълшебния кръг. В другия си джоб беше пъхнал голямо парче жълт тебешир. Ами ако чичо Джонатан влезеше в стаята му да провери дали всичко е наред? Трябваше просто да придърпа завивката до брадичката си и да се престори на заспал. Тик-так-тик-так. На Луис му се искаше вече да е другата седмица и той да не е давал на Тарби глупавото си обещание. Затвори очи и се вторачи във фигурите, които се образуваха от вътрешната страна на клепачите му.
Минутите летяха. Изведнъж Луис се надигна в леглото. Отметна завивката и се вторачи в часовника. Показваше дванайсет и пет! Беше обещал да се срещне с Тарби в гробището в полунощ, а ето че щеше да закъснее! Какво можеше да стори? Тарби нямаше да го чака. Щеше да се прибере и утре да разкаже на всичките си приятели, че Луис го е хванало шубето!
Луис потърка лицето си и се опита да поразсъди. Гробището се намираше на върха на дълъг хребет, който се извисяваше от другата страна на Уайлдър Крийк Парк. За да стигнеш до пътя нагоре по хребета, изминаваш осемстотин метра извън града. Разбира се, имаше и пряка пътека, но Луис не възнамеряваше да тръгва по нея. Сега обаче нямаше друг избор.
Бавно и предпазливо се смъкна на пода. Коленичи и затършува под леглото за фенерчето си. Беше дълго и старомодно с жлебове на дръжката и с голяма кръгла лампа в края. Металът беше студен и хлъзгав в дланта му. Извади от дрешника дебелото си яке и го облече. Горе на гробището щеше да бъде студено.
Отвори вратата на спалнята. В коридора беше тъмно, както обикновено, а от съседната стая се чуваше хъркането на чичо Джонатан. Луис се почувства ужасно. Все едно му се гадеше. С цялото си сърце копнееше да се втурне в стаята на Джонатан, да го събуди и да му разкаже за приключението, което му предстоеше, и защо се беше забъркал в него. Нищо подобно не направи обаче. Вместо това прекоси коридора и отвори вратата към задното стълбище.
Бързо стигна до другия край на града. Когато видя табелата в края на Ню Зебъди, той потърси край пътя малкото дървено стълбище, което водеше надолу към чакълестия бряг на парка „Уайлдър Крийк“. Река Уайлдър беше относително плитка на това място, затова Луис просто прецапа отсреща. Ръцете му бяха потни и той за малко да се врътне и да се върне у дома.
Пред него беше хълмът на гробището. Имаше висок и плосък хребет, прекъснат на две места от тесен черен път. Не беше трудно да се покатериш — децата от Ню Зебъди сновяха нагоре-надолу всекидневно през лятото. Обаче на Луис, който се страхуваше от високото, му изглеждаше като връх Еверест.
Вдигна поглед към тъмното възвишение и преглътна няколко пъти. Може би ако поемеше по дългия път… не, вече беше закъснял и Тарби можеше да се отегчи и да се прибере. А Луис изобщо не искаше да остава сам-самичък на гробището посред нощ. Стисна силно фенерчето си и започна да се катери.
Спря на първата площадка. Дишаше учестено и предницата на якето му беше станала вир-вода. Имаше черни петна на коленете на панталона си и в едната му обувка беше влязла клонка. Още две площадки. Луис стисна зъби и продължи.
На върха на хълма падна на колене и се прекръсти няколко пъти. По лицето му се стичаше пот, усещаше как сърцето му бие. Е, беше успял. Не беше огромна победа, защото Тарби вероятно се изкачваше до хребета за една десета от времето, което му беше отнело на него. Но поне беше успял.
Луис се озърна. Намираше се до широка алея между две редици върби. Голите им клонки се поклащаха на вятъра и той потръпна. Стана му студено и се почувства много самотен. В далечния край на алеята проблясваше сивата порта на гробището. Луис се запъти към нея.
Гробищната порта беше масивна каменна арка, богато гравирана. На трегера пишеше:
Последната тръба ще затръби
и
мъртвите ще възкръснат нетленни.
Луис побутна скърцащата метална порта и закрачи бързо покрай редиците бели надгробни плочи. Гробницата се намираше от другата страна на хълма, откъм дълбоката долина отвъд града. Неголям тесен път водеше надолу към каменна платформа пред вратата на гробницата. Къде беше Тарби?
Докато се озърташе, някой се обади:
— Бау!
Луис едва не припадна. Разбира се, оказа се Тарби, скрит в сянката на каменната арка пред гробницата.