— Здрасти! Доста се забави — каза Тарби. — Къде беше?
— Изкачването ме затрудни — отговори Луис, печално загледан надолу към мокрите си и мръсни панталони.
— На дебеланковците винаги им е трудно да се катерят — каза Тарби. — Що не поотслабнеш?
— Хайде да вървим да правим каквото имаме да правим — подкани го Луис. Чувстваше се потиснат.
Напуканата и покрита с мъх каменна плоча на входа на гробницата вече попадаше в сянката на хълма. Всичко край нея беше обляно от лунна светлина. Луис включи фенерчето и плъзна бледия лъч по грозните железни врати. Бяха овързани с тежка верига и заключени с голям катинар със сърцевидна форма. Луис плъзна лъча нагоре. На корниза забеляза някакво странно „О“. Вятърът беше утихнал. Навсякъде беше притихнало. Луис подаде фенерчето на Тарби и приклекна. Извади листчето и тебешира. Нарисува голям кръг и после по-малък вътре в него, ето така:
Тарби държеше фенерчето стабилно, докато Луис запълваше бордюра на вълшебния кръг със символи от листчето си. След като начерта с тебешир и последния странен символ, му остана празно място. Беше чул в книгата на Джонатан, че трябва да запълниш пространството с името на покойника. Само че той не го знаеше.
— Ами, не виждам никакви мъртъвци — каза Тарби.
— Не съм приключил — възрази Луис. — Трябва да напишем тук името.
Тарби доби възмутено изражение:
— Искаш да кажеш, че не го знаеш?
— Не го знам — въздъхна Луис. — Може би ако, ако поседим минутка-две, ще си го спомним.
Двамата коленичиха мълчаливо пред входа на гробницата. Мъртвите листа на дъба наблизо се разшумолиха от внезапен порив на вятъра. Минутите се нижеха. Главата на Луис беше съвсем празна. А после, кой знае защо, той грабна тебешира.
— Насочи фенерчето надолу — каза.
Бавно и внимателно написа едно име. Интересното беше, че изобщо не мислеше за име. Като че ли някой друг направляваше ръката му. След последно изтегляне на тебешира надолу той изписа думата „Селена“. Необичайно име. Луис не познаваше никой на име Селена. Дори не беше сигурен, че го произнася правилно. Но ето на.
Изправи се със смачканото листче в ръка и започна да напява пискливо и напрегнато: Аба бебе хачабе…
После спря. Тарби, коленичил до него, хвана ръката му и стисна силно. Дълбоко от вътрешността на гробницата се разнесе звук. Бууум! Дълбок и еклив звук. Металните врати се разтресоха като блъснати силно отвътре. Веригата се разхлопа и на плочника се чу едно дрън. Катинарът беше паднал. Пред погледа на коленичилите и ужасени момчета се появиха две ледени сивкави светлинки. Те кръжаха и танцуваха пред вратите на гробницата, които вече бяха открехнати. И нещо черно — по-черно от нощта, по-черно от мастило, разлято във вода — се запроцежда от пролуката между вратите.
Тарби разтърси Луис и стисна ръката му още по-силно.
— Бягай! — кресна той.
Претъркулиха се през рида и се запремятаха надолу по склона. През част от времето Луис се плъзгаше по корем и корени дращеха лицето му. Мъчеше се да се хване за мократа и хлъзгава трева, но не успяваше. Търкаляше се надолу, после се суркаше по гръб. Камъни дращеха лопатките му и удряха тила му. И после се озова седнал на черния път, разтреперан, уплашен и аха да повърне.
Луната се показа иззад тънко було от облаци и се вторачи надолу към Луис, като че ли и тя беше уплашена. Тарби се беше проснал близо до него в една буренясала канавка. Той се изправи бързо, погледна нагоре по склона и подръпна ръката на Луис:
— Хайде! Да се махаме от тук! Това нещо може да ни погне. О, хайде де! Моля те, идвай!
Луис беше зашеметен и потресен, но се изправи и последва Тарби още по-надолу по склона, после още по-надолу. Нагазиха в реката и не след дълго се озоваха на чакълестия път обратно към Ню Зебъди.
Докато крачеха, Луис току спираше разтреперан, но Тарби му нареди да престане.
— Не мога — отговори Луис прималял. — Видя ли го? Беше ужасно!
— Не знам какво да кажа — отговори Тарби намусено. — Може да е било заради лунната светлина или нещо такова.
Луис се опули насреща му. Ама шегуваше ли се Тарби, или се опитваше да отрече пред самия себе си, че е видял, каквото е видял. Луис не знаеше, а и не даваше пет пари. Знаеше само, че не е на себе си от страх.
Промъкна се обратно в къщата малко преди три през нощта. На пръсти се качи по задните стълби, увери се, че чичо му спи — така беше, — и тихо отвори вратата на стаята си. Също толкова тихо я затвори зад гърба си. След това бавно се зае да съблича мокрите и мръсни дрехи, направи ги на топка и ги захвърли в тъмен ъгъл на дрешника си. Къде беше фенерчето? Може би Тарби го беше взел. Щеше да си го прибере по-късно. А що се отнася до дрехите, можеше да ги почисти и без Джонатан да разбере.