Караха с часове насред дългото сияние след залеза, докато долчинките не се изпълниха с пурпурна мъгла. Минаха покрай плевни, на чиито стени се мъдреха големи рекламни табели на тютюн за дъвчене. Минаха покрай зелени трактори „Джон Диър“, спрени в дълбоки кални коловози. Караха нагоре-надолу по хълма, по неравни прелези с Х-образни табели „Железо-лез пре-пътен“, ако ги прочетеш неправилно, през градчета, които бяха просто няколко къщи около църквица, бакалия с бензинова колонка и пилон със знаме насред зелената трева на кръстовището. Когато се стъмни, бяха на километри от Ню Зебъди.
Вече се прибираха, когато без очевидна причина според Луис Джонатан спря колата. Изключи двигателя и просто се вторачи в редицата зелени лампички на таблото.
— Какво има, чичо Джонатан? — попита Луис.
— Непрекъснато ми се струва, че чувам някъде кола — отговори Джонатан. — Ти чуваш ли, Флорънс?
— Да — отговори госпожа Зимърман и го изгледа озадачено. — Но какво толкова странно има? Позволено е да се шофира нощем по пътищата, нали?
— Така ли? — попита Джонатан със странен глас. Отвори вратата на колата и стъпи на чакъла. — Чакайте тук — нареди им. Отдалечи се малко по пътя, спря и се ослуша. Въпреки отворената врата, Луис чуваше само вятъра в крайпътните дървета и подрънкването на метална табела по телената ограда. Колата беше паркирана близо до върха на високо възвишение и Луис вече забеляза фарове на автомобил, които изникваха от едно дере и потъваха в следващото.
Джонатан се завтече обратно към колата. Затръшна вратата и запали двигателя. Зави със свистене на гуми и се насочи по обратния път.
Луис се уплаши.
— Какво има, чичо Джонатан? — попита той.
— По-късно ще ти обясня, Луис. Флорънс, кой е най-хубавият друг път обратно до Ню Зебъди?
— Тръгни по следващото отклонение вдясно. Това е пътят Дванайсета миля, който стига до Уайлдър Крийк Роуд. И натисни газта, настигат ни.
Много пъти, когато се возеше с родителите си, Луис си представяше, че ги преследва някоя кола. Така се забавляваше по време на дългите и отегчителни разходки с колата и сега си спомни колко разочарован оставаше, когато загадъчната кола завие по някоя пресечка или отбивка. Тази вечер обаче не се случваше наужким.
Правеха остри завои, накланяха се опасно и прекалено силно, гумите свиреха. Нагоре по хълма, надолу по хълма, после със 110–120 километра в час по прав участък, който по лъкатушещите селски пътища никога не е прав достатъчно дълго. Луис за пръв път виждаше Джонатан да шофира толкова бързо и толкова безразсъдно. Въпреки високата скорост обаче двата светли кръга не спираха да прогарят огледалото му за обратно виждане.
Явно и Джонатан, и госпожа Зимърман знаеха кой или какво се намира в колата зад тях — или поне знаеха, че е някой, способен да им навреди. Обаче почти не говореха, само от време на време се съветваха накъде да поемат. Затова и Луис само си седеше и се опитваше да почерпи успокоение от зелените лампички на таблото и от топлия полъх на парното върху коленете си. Разбира се, вдъхваха му увереност и двамата магьосници, притиснали топлите си и дружелюбни тела към неговото в мекия мрак. Усещаше обаче, че те са уплашени, от което го дострашаваше дваж по-силно.
Какво ги гонеше? Защо чичо Джонатан или госпожа Зимърман просто не махнат с ръка и не превърнат злата кола в пушеща, тлееща метална топка? Луис вдигна очи към отражението на фаровете и си спомни какво бе видял на гробището и какво му разказа чичо Джонатан за очилата на госпожа Изард. В главата му вече започваше да се оформя теория как си пасват тези неща.
Колата продължаваше да лети и изпод гумите й хвърчаха камъчета. Надолу в падини между тънки като кости дървета, нагоре по високи възвишения, не спираха, а залязващата луна сякаш също препускаше, за да ги следва. В онази нощ прекосиха огромна част от окръг Кафарнъм, защото заобиколният път беше дълъг. След като шофираха сякаш с часове, стигнаха до разклон, където се срещаха три пътя. Докато колата шумно вземаше завоя, Луис мярна за броени секунди оръдие от Гражданската война, побеляло от скреж, дървена църква със зацапани прозорци със стъклописи и универмаг с тъмна витрина и мъждукащ надпис: „Салада“.
— Вече сме на Уайлдър Крийк Роуд, Луис — осведоми го госпожа Зимърман и го прегърна. — Скоро всичко ще свърши. Не се бой.