Колата продължаваше да хвърчи. Стъблата на мъртви крайпътни растения се огъваха от топлата струя след автомобила, а надвисналите клони шибаха металния покрив. Изгарящите бели светлини все така танцуваха в огледалото и май се приближаваха. От началото на гонитбата не бяха доближавали повече от разстояние за два-три автомобила.
Джонатан натисна педала на газта до пода. Стрелката на скоростомера отскочи до сто и трийсет, което по тези пътища си беше най-малкото опасно. По-голямата опасност обаче беше зад тях, затова Джонатан вземаше завоите с широки кръгови движения на ръцете и свистене на гуми, а калниците почти опираха изронения асфалт отстрани на пътя. По тази настилка можеха да се движат по-бързо, отколкото по застланите с чакъл странични пътища.
Най-сетне стигнаха до върха на хълма и долу беше Уайлдър Крийг, който блещукаше спокойно на звездна светлина — луната вече беше залязла. Показа се и мостът — лабиринт от кръстосани черни трегери. Фучаха надолу по склона все по-бързо и по-бързо. Колата отзад ги следваше също толкова бързо. Почти бяха стигнали моста, когато фаровете зад гърба им направиха нещо, което фаровете по принцип никога не правят. Уголемиха се и станаха по-ярки, докато отражението им не се превърна в ослепителна ивица бяла светлина. Луис закри очите си с ръце. Да не би да ослепяваше? Дали и Джонатан да беше заслепен? Катастрофа ли предстоеше…
Изведнъж Луис чу силното тракане на дъските на моста под колата. Смъкна ръце от лицето си. Виждаше. Джонатан усмихнат натискаше спирачките. Госпожа Зимърман въздъхна дълбоко от облекчение. Прекосиха моста.
Докато чичо му отваряше вратата, за да излезе, Луис се завъртя на мястото си и видя, че другата кола е спряла точно преди моста. Фаровете й вече бяха угасени, бяха останали само две тлеещи светли точици. Луис не виждаше дали в колата има някой, защото предното стъкло сияеше в непроницаемо сребристо.
Джонатан стоеше с ръце на хълбоците и наблюдаваше. Вече не изглеждаше уплашен от другата кола. Загадъчният автомобил обърна бавно и отпътува. Когато се качи отново в своя „мъгинс симун“, Джонатан се подсмихваше.
— Всичко приключи, Луис. Спокойно. Вещиците и другите зли същества не могат да прекосяват течаща вода. Старо правило, но още е в сила.
— Добави и факта — додаде госпожа Зимърман педантично, — че Елайху Клабърнонг построил този мост през 1892 година. Уж за благото на окръга, но всъщност искал да се подсигури, че духът на покойния му чичо Джедедая няма да прекоси реката, за да го докопа. Елайху си падал малко вещер и в желязото за моста вложил…
— О, небеса! — възкликна Джонатан и си запуши ушите. — Да не се каниш да разкажеш цялата история на окръг Кафарнъм в четири през нощта?
— Толкова късно ли е вече? — попита Луис.
— Толкова или по-късно — отговори Джонатан изморено. — Добре се повозихме.
Потеглиха към Ню Зебъди. Пътьом се отбиха в денонощна закусвалня и закусиха обилно с вафли, яйца, хрупкави пържени картофки, наденички, кафе и мляко. Дълго седяха и си говориха как са се отървали на косъм. Луис задаваше многобройни въпроси, но не получаваше много отговори.
Върнаха се в Ню Зебъди на зазоряване. Утрото на облачен ноемврийски ден. Градчето и околните възвишения сякаш плуваха в сивкава зърниста мъгла. Когато спря пред къщата, Джонатан каза:
— Нещо не е наред, Флорънс. Остани в колата с Луис.
— О, боже! — възкликна тя и набръчка устни. — Какво още може да се случи?
Джонатан отвори рязко металната порта и решително закрачи по пътеката. От мястото си Луис виждаше, че входната врата е отворена. Обяснението не беше трудно, защото жителите на Ню Зебъди никога не заключваха вратите си и понякога дори не слагаха резетата, когато ги затваряха. Джонатан хлътна в къщата и не се показа цели десет минути. А когато се появи, изглеждаше разтревожен.
— Хайде, Флорънс — каза той и отвори вратата от нейната страна. — Вече е безопасно, струва ми се, но някой е влизал в къщата.
Луис избухна в сълзи.
— Нали не са откраднали наргилето ти? Или бонсуар франковете?
Джонатан се усмихна безсилно.
— Не, Луис, опасявам се, че не е толкова просто. Някой е търсил нещо и мисля, че го е открил. Хайде, да влизаме.
Луис очакваше да завари къщата в пълен безпорядък, с потрошени маси и столове и разпилени вещи. Обаче като влезе във вестибюла, всичко си беше наред. Поне така изглеждаше. Джонатан го потупа по рамото и посочи към тавана:
— Погледни там.
Луис ахна. Месинговата чашка на мястото, където шнурът на полилея влизаше в тавана, беше откачена и висеше по средата на кабела.