— В цялата къща е така — обясни Джонатан. — Всеки аплик или полилей е с откъртена чашка. Няколко стола са преобърнати, има счупени вази, колкото да прилича на обикновен взлом. Да не се заблуждаваме обаче. Който е влизал тук, е знаел къде да търси. Елате.
Джонатан поведе Луис и госпожа Зимърман към предния салон, почти неизползвана стая, пълна с натруфени столчета, тапицирани с червен плюш, и кушетки. На стената над хармониума имаше месингов аплик като всички останали в къщата — потъмняла лампа с формата на чаша, закрепена на стената, от която стърчеше извита месингова тръбичка. В края на тръбичката имаше фасунга и крушка с розов абажур с къдрички.
— Нали каза, че чашката е разхлабена? — обади се Луис.
— Беше. И още е — отговори Джонатан. — В този случай извършителят е опитал да я върне в първоначалното й положение, което е глупаво от негова страна, като се има предвид как всички останали чашки в къщата са по средата на кабелите. А някои са смъкнати чак до фасунгата. Според мен извършителят се е помъчил доста неумело да отклони вниманието ми от тази лампа.
Джонатан придърпа стол и се качи отгоре. Дръпна чашката и надникна вътре. После слезе и се запъти към избата за фенерче. Когато се върна, госпожа Зимърман и Луис бяха надникнали под чашката един след друг. И двамата недоумяваха. Във вътрешността на прашната чашка видяха зеленикаво ръждиво петно. На Луис му заприлича на същото, което бе виждал в пукнатините и процепите по медните римски монети, с които играеха покер. Беше следа от нещо, останало скрито в старата месингова чашка много-много дълго време. Следата изглеждаше ето така:
— Прилича на ключ за часовник — отбеляза Луис с немощен гърлен гласец.
— Да, така е — съгласи се Джонатан. Освети с фенерчето вътрешността на чашката и примижа съсредоточено.
— Чичо Джонатан, какво означава това? — Въпросът на Луис прозвуча така, сякаш момчето всеки момент щеше да ревне.
— Ще ми се да знаех — отговори Джонатан. — Наистина ми се ще да знаех.
7
През онзи ноември в Ню Зебъди валеше много. Студен дъжд се сипеше неспирно всяка нощ и на сутринта тротоарът се превръщаше в ледена пързалка. Луис седеше в еркера на прозореца си и наблюдаваше как дъждът кълве нащърбените плочи на покрива на предната веранда. Чувстваше се зле — измъчваше го някакво кухо и злокобно усещане дълбоко в корема. Разяждаше го вина и угризения за онова, което беше направил — или поне си мислеше, че е направил. Беше подмамил госпожа Изард да излезе от гробницата си и сега тя беше откраднала ключето. С него се навиваше вълшебният часовник в стените на къщата на Джонатан, който не спираше да тиктака сутрин, обед и вечер понякога силно, друг път тихо, но неизменно.
Какво щеше да се случи? Как би могъл някой да я спре? Беше ли използвала ключето? Какво щеше да стане, ако беше? Луис нямаше отговор на нито един от тези въпроси.
Щеше да бъде от полза, ако можеше да обсъди проблема с Джонатан, но така щеше да се наложи да признае какво е направил. А Луис се страхуваше да го стори. Не че беше трудно да говориш с чичо Джонатан. Всъщност разговорите с него бяха много непринудени, повече, отколкото с бащата на Луис. Тогава защо се страхуваше?
Ами, страхуваше се, защото се страхуваше. Може би защото навремето майка му го заплашваше, че ще го изпрати в изправителния дом, когато не слушаше. Изправителният дом беше голяма бяла постройка в покрайнините на града, където живееха Луис и родителите му. Намираше се на висок хълм и имаше решетки и телена мрежа на прозорците. Там изпращаха лошите момчета и момичета — поне така твърдяха всички. Луис не познаваше никой, който е бил в дома. Разбира се, майка му никога не би го изпратила в изправителен дом заради непослушание. Само си говореше. Обаче Луис не го знаеше и сега, докато се питаше дали да разкаже на чичо си за нощта на Хелоуин, си спомни за изправителния дом и се уплаши. Неоснователен страх с оглед на това що за човек беше Джонатан, но Луис го познаваше отскоро, пък и хората невинаги постъпват основателно.
Още нещо засилваше отчаянието му. Беше изгубил Тарби. Беше го изгубил въпреки тайните кроежи и промъкването — или пък точно поради тях. Едно е да заявиш, че можеш да викаш духовете на мъртъвците, но когато го направиш… е, обикновените хора не си падат много по компанията на магьосници. Тарби вече се страхуваше от Луис или пък му беше по-приятно с другите момчета, с които можеше да отбелязва хоумрън и да улавя летящи топки. Каквато и да беше причината, Луис не беше виждал Тарби от нощта на Хелоуин.