Месецът напредваше, дъждът продължаваше да вали, а не се случваше нищо загадъчно или лошо. Докато един ден — беше трети декември — семейство Ханчет се изнесе.
Те живееха срещу чичо Джонатан в подобна на кутийка кафява къща с тесни прозорци, от онези със стъкла на малки ромбове, които се отварят навън, а не се плъзгат нагоре. Семейство Ханчет бяха дружелюбна двойка на средна възраст и много харесваха Джонатан и госпожа Зимърман, но на трети декември вече ги нямаше. Няколко дни след като изчезнаха, пристигна камион и няколко работници със сиви униформи натовариха мебелите на семейство Ханчет и ги откараха. След това се появи агент по недвижими имоти и окачи на входната им врата голяма табела, която гласеше:
Здравейте!
Аз съм за продан
Обадете се на агенция „Бишоп Барлоу“
на телефон: 865.
Разбира се, Бишоп не беше никакъв епископ, просто така се казваше. Луис го познаваше — креслив шишко, който носеше слънчеви очила постоянно, дори в дъждовните дни. Пушеше евтини и миризливи пури и носеше спортни сака, които приличаха на палатки.
Джонатан явно беше много разстроен от заминаването на семейство Ханчет. Обади се на сина им, който беше адвокат в Оуси Файв Хилс, и научи, че семейство Ханчет живеят при него. Уплашените съпрузи отказваха дори да говорят с Джонатан по телефона и явно виняха него за причината да напуснат. Синът като че ли не знаеше много по въпроса. Промърмори нещо за призраци и „магьоснически щуротии“ и затвори.
Един ден на връщане от училище Луис видя камионетка на хамали да спира пред вратата на празната къща на семейство Ханчет. Едрите черни букви отстрани на камионетката гласяха: „Хамали Търминус ООД“. Луис тъкмо се канеше да пресече улицата, за да гледа как мъжете разтоварват камионетката, когато с ужас установи, че познава шофьора. Беше Хамърхендъл.
Всички деца в Ню Зебъди познаваха Хамърхендъл и ако имаха капка ум в главата, се бояха от него. Беше зъл стар скитник, който живееше в покрита с насмолена хартия барака до релсите и имаше славата на гадател. Веднъж Луис беше с група деца, които се скупчиха пред вратата на бараката на Хамърхендъл в горещ летен ден. Старецът седеше на входа на счупен кухненски стол. Разказваше истории за последната нощ на този свят, която, ако можеше да му се вярва, не беше далеч. Зад Хамърхендъл, насред безредието в тъмната барака, се виждаха редици гладки жълти дръжки: на брадви, на мотики, на чукове. Той ги изработваше и ги продаваше. Така беше получил името си.[2]
Луис стоеше и се чудеше как така старецът кара камионетката. Хамърхендъл затръшна шофьорската врата и прекоси улицата. Озърна се набързо и сграбчи Луис за яката. Брадясалото му лице се озова толкова близо до него, че усещаше мириса на уиски и тютюн в дъха на стареца.
— Какво зяпаш, хлапе?
— Н-н-нищо. А-а-аз обичам да гледам как хората се местят. — Вече се стъмваше и Луис се чудеше дали изобщо някой го вижда. Ако извика, щеше ли да дойде Джонатан или госпожа Зимърман?
Хамърхендъл пусна яката му.
— Чуй ме, хлапе — каза той с резкия си дрезгав глас, — просто не си подавай носа от отсамната страна на оградата, ясно? Същото важи и за онзи дебелак, чичо ти. Просто не ме притеснявайте, ясно? — Измери Луис с гневен поглед, завъртя се и се върна при камионетката.
Луис остана да стърчи разтреперан. Беше плувнал в пот. После се обърна и хукна през отворената порта и по алеята към къщата.
— Чичо Джонатан! Чичо Джонатан! — провикна се той. Отвори широко вратата на кабинета и надникна вътре. Джонатан го нямаше. Провикна се в предния салон, в кухнята и нагоре по стълбите. Най-сетне чичо Джонатан се появи горе на стълбите. Беше по халат за баня, който приличаше на професорска тога — черен с червени ивици на ръкавите. В едната си ръка държеше четка с дълга дръжка, от която капеше вода. В другата стискаше книгата, която беше чел във ваната.
— Да, Луис? Какво има? — Отначало звучеше ядосан, но като забеляза колко разтревожен е Луис, пусна книгата и четката, слезе по стълбите и прегърна момчето. Мокра прегръдка, но толкова приятна за Луис. — Момчето ми! — възкликна Джонатан и коленичи пред него. — Какво има, за бога? Изглеждаш ужасно.
Луис запелтечи и на пресекулки му разказа какво се е случило. Когато приключи, видя как изражението на Джонатан се промени. Вече беше станало сурово и гневно, но гневът му не беше насочен към Луис. Изправи се, завърза халата си още по-стегнато и излезе пред входната врата. За миг момчето си помисли, че чичо му незабавно ще предизвика Хамърхендъл. Той обаче само отвори вратата и се загледа към къщата на Ханчет отсреща. Работниците тъкмо затваряха задния капак на камионетката и се готвеха да потеглят. Явно нямаше много неща за разтоварване.